Луиз Бегшоу: Нежна завист

Явно не бях създадена за робски труд в голяма компания.

Изтичах обратно до офиса на господин Мейън, преди да изпрати спасителен отряд да ме издирва. Беше разкошно помещение с огромни прозорци, през които се откриваше великолепен изглед към центъра на Лондон. Иззад небостъргачите в нюйоркски стил весело надничаха кубета и кули. Имаше компютърна техника колкото в лаборатория на НАСА, а килимът бе достатъчно дебел, за да задоволи вкуса на арабски шейх. Струваше ми се, че ако поема глътка от въздуха в този офис, и моята скромна банкова сметка ще се увеличи. Във вазата на бюрото му бяха натопени клонки зеленина, професионално аранжирани. Върху махагоновия плот имаше брой на «Уолстрийт Джърнъл», навярно донесен тази сутрин.

Дъхът ми спря. Нескопосано напечатаните ми писма лежаха пред дяволития поглед на господин Всичко марково. Бях поставена на везните в този храм на Мамон и знаех, че ще се окажа неподходяща.

Какво би направила Кийша? Всъщност в такъв момент навярно би запалила цигара, без да попита, би изпуснала дим в лицето на шефа и би забила тънкия ток на обувката си «Маноло Бланик» в плота на бюрото му. Когато бе на временна работа, Кийша често излизаше следобед, без да се обади на никого, и отиваше на маникюр. Знаеше, че никой не би дръзнал да я уволни, докато моето положение в света на работещите бе като това на хилав младеж, осмелил се да влезе в зала за бодибилдинг. Сякаш плачех да бъда изритана.

Шеймъс Мейън се наведе напред. Личеше, че е изумен от множеството забележки със зелено мастило върху първите ми разпечатки.

— Алекс Уайлд — каза той, — имаш ли роднинска връзка с Ким?

— Моля? — попитах аз с недоумение.

— Сигурно си чувала нейни парчета. «We’re the kids in America» — затананика той песента. — Малко приличаш на нея.

Страхотно. Сега пък съм приличала на онази напудрена и изрусена поп икона от началото на осемдесетте. По-добре да беше казал, че приличам на Роузиан Бар.

— Не — отвърнах с най-хладния тон, на който бях способна, но явно това убягна на Шеймъс Мейън.

— Тези писма, Алекс. Пълни са с правописни грешки.

Изчервих се от срам.

— Но това не е проблем. — Ирландският му акцент се лееше като пенлива бира «Гинес». — Ако натиснеш тук… — Показа ми малък бутон на клавиатурата си. — … компютърът прави автоматична проверка. И поправя грешките. Чудесно е, че съвременните технологии предлагат такива улеснения.

— О — едва промълвих аз. Защо Джени не ми бе казала това? Явно началничката ми бе нацистка, която иска да се издъня, за да покаже на жалкото създание кой командва.

Макар че едва ли е очаквала да срещне съпротива от човек с моята външност. Би трябвало да предвидя подобно отношение. А също и това, че ще срещна най-чаровния мъж на света, когато изглеждам дебела и невзрачна, без грим, боса и със сплъстени коси. Знаете ли какъв е най-сигурният начин в живота ви да се появят цяла армия привлекателни мъже? Качете пет-шест килограма, постарайте се да си докарате обрив или разширени вени, ползвайте некачествена боя за коса, от която около ушите ви да останат зелени ивици, и от всички страни, като нашествие на гризачи, ще заприиждат двойници на Брад Пит и Харисън Форд.

— Ще запомня това.

— Какво ще кажеш да повикам някого от компютърните ни специалисти, за да ти покаже всички лесни хватки? Джак! — каза той, след като набра номер на вътрешния телефон. — Можеш ли да дойдеш тук да обясниш някои неща на новата ми секретарка? — Изслуша отговора, усмихна ми се окуражително и шеговито потвърди: — Точно така. Да, бих казал. Нали ще се отнасяш добре с нея? Новичка е. Фиона Кейн много държи на това момиче.

Затвори. Пламнах от срам. «Супер, всички тук знаят, че съм получила работата благодарение на ценната голф връзка».

— Благодаря, господин Мейън.

— Мисля, че се разбрахме да ме наричаш Шеймъс — напомни ми той с лек укор и отново ми се усмихна, преди да забързам към вратата.

Такава бе атмосферата. Цял ден по коридора минаваха хора с маркови костюми или поли, учтиво поздравяваха Джени и тя ги придружаваше до «светая светих». Явно Дани Бой бе влиятелна и търсена личност. Убедих се в авторитета му, когато компютърният гений дотича още преди да стигна до бюрото си и започна да ми обяснява на разбираем дори за слабоумник език. Постарах се да слушам внимателно. Не биваше да разочаровам шеф като Шеймъс Мейън.

В шест часа вратата на офиса все още бе затворена. Нямаше да бъда удостоена с повече внимание от него днес.