Луиз Бегшоу: Дяволът в теб

Слънцето прежуряше над хълмовете. Граф Козимо Париджи изтри потта от челото си и се загледа надолу в градчето Сан Стефано в Умбрия.

Познатите сиви каменни кули, останали от норманите, и червените керемиди на покривите се открояваха сред лятната мараня. Беше август и всички хора с капка здрав разум бяха напуснали града. Хладните води на лазурното Средиземно море и лекият полъх откъм езерата на Севера приканваха италианците да заминат на ежегодната си почивка. Тази година повече хора от всякога бяха напуснали града. Войната току-що бе свършила и разгромената Италия (или „освободената“, зависи чия пропаганда приемаха жителите й) се възраждаше от пепелта. Време бе да стъпи на крака и да започне да изгражда нов, нормален живот.

За разлика от повечето хора, Козимо не чувстваше летаргия и изтощение. Бе зареден с енергия и виждаше бъдещето. Огледа буйните гори по възвишенията и изпита желание да препусне през тях. Съвършено нови релси щяха да заблестят под парещото слънце. Мощна машина за Италия, която щеше да я измъкне от пепелищата на войната.

Той бе втори син и нямаше право на основната част от наследството. Занемареният стар замък на фамилията Париджи, построен на върха на един хълм над Сан Стефано, се полагаше на по-големия му брат Джузепе, принц Джузепе Париджи. Джузепе бе наследникът и това бе неоспоримо. Той щеше да получи фермата, чиято земя вече не носеше големи приходи, постройките, които се предлагаха срещу нищожен наем, и рушащия се замък. Козимо би трябвало да се задоволи да живее в някоя малка къща в имението, да помага в управлението на фермата и да не надига глава.

Но нямаше намерение да остане незапомнен, както много други втори и трети синове преди него. Искаше нещо повече и имаше идея как да го постигне. Родителите му и брат му бяха изразили неодобрение, когато им бе казал. Сега напрягаше сили тук, облечен в работни дрехи, рамо до рамо с надничарите си под августовското слънце. Оглеждаше земята, вземаше проби от почвата и си представяше новото, по-добро трасе на железопътната линия, превърната в куп безполезно желязо от Кралските военновъздушни сили. Когато изграждането й бъде завършено, той, Козимо, щеше да се залови с прокарване на асфалтирани пътища. Из цяла Италия все още имаше хора, които се придвижваха с магарешки каруци.

Това бе недопустимо през 1946 година. Идваше нов свят, към който Италия трябваше да се приобщи. Козимо вече разговаряше с банкери от опустошения град Милано. Чертаеше планове и бе готов да стори всичко, което зависеше от него.

Бъдещето му бе прекрасно, като панорамата, която се разкриваше пред него.

Козимо Париджи притежаваше хъс и интелигентност. Имаше и страхотна идея. Изпълнителните директори на железопътни компании и бюрократите го наричаха Тайфуна. Съвещанията, възраженията и законовите разпоредби не представляваха пречки за него. През 1950-а „Париджи Рейлуейс“ бе утвърдена и преуспяваща компания.

Родителите му починаха през 1951-ва. Никога не бяха одобрявали това, с което се бе заел по-малкият им син. Предприемачество! За един граф ди Париджи! Беше немислимо. Но вродената им ленивост и желанието им да се наслаждават на dolce vita 1 1 Сладък живот (итал.). — Б.р. през последните години от живота си ги бяха накарали да си траят. Старият принц искаше единствено да се грижи за своите лозя и пръв да опитва от плодовете на маслиновите дървета. Като всички млади хора, синът му вършеше щуротии, но скоро и той щеше да порасне.

Козимо плака за майка си, когато я загуби, и за баща си, който не можа да свикне да живее без нея и я последва в семейната крипта след по-малко от месец. Но той не потъна задълго в скръб, защото родителите му бяха доживели до преклонна възраст, компанията му процъфтяваше, а и имаше млада съпруга, на която щеше да завещае бързо натрупаното богатство. Доня Лучия ди Паренти произхождаше от друго благородническо семейство и бракът с нея бе единствената постъпка на Козимо, която Джузепе, новият принц, одобряваше.

— Поздравления, скъпи ми братко — каза той с предвзетия официален тон, който възприемаше, когато говореше като глава на семейството. Архиепископ Фанти току-що бе венчал граф Козимо за новата графиня в параклиса на замъка пред бюстовете на предците му и статуите на ангели, изваяни от великолепен мрамор през Ренесанса. Всъщност Козимо би предпочел някоя църква в Рим, може би дори „Сан Пиетро“ — нищо не бе достатъчно добро за Лучия, — но Джузепе бе настоял да се оженят в замъка и той бе отстъпил. Не си струваше да спорят за това. В семейните традиции нямаше нищо лошо.