Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Дарлин Тейлър се надвеси над предпазната каменна стена и се загледа като омагьосана в пенещата се ярост на водата ниско долу. Бушуващите океански вълни прииждаха настъпателно с белите си шапки, за да бъдат тутакси погълнати от скалистия бряг. Ревът им отекваше в ушите й като бумтеж на наближаваща буря, надигаше се и падаше заедно с променливия прилив.

Тя си пое дълбоко въздух. Мирисът на сол и на загниващи водорасли едновременно я привличаше и отвращаваше.

Привличаше и отвращаваше… Това обобщаваше до голяма степен чувствата й, откак бе отседнала преди два дни в странноприемницата „Гарваново гнездо“. Нещо в този старинен хан на брега на щата Мейн дълбоко я тревожеше.

От мига, в който пристигна, тя бе преследвана от необяснимото усещане, че вече е виждала и преживяла всичко тук. Имаше нещо смътно познато в странноприемницата, като отдавна забравена песен, чиито думи витаят неуловимо на ръба на подсъзнанието й.

Усещаше някаква енергия, твърде неприятна при това. Тя като че ли не се съсредоточаваше в определен човек или място, а поглъщаше целия хан и женената двойка, която то държеше. Дарлин непрекъснато се опитваше да я прогони от мисълта си, но тревожното чувство отказваше да я напусне.

— Дарлин!

Тя се обърна и видя собственичката Уилма Суонсън, която се приближаваше към нея. Дарлин потисна леко стенание. Белокосата птицеподобна жена се държеше натрапчиво майчински с нея от мига на пристигането й.

— Ето те и теб, миличка. Къде ли не те търсих. — Тя улови Дарлин подръка и я потупа мило, а бръчките по бронзовото й от загара лице се задълбочиха от широката усмивка. — Искам да те запозная с един човек… И той е гост на хана. Пристигна преди малко.

Дребната женица направо се тресеше от едва прикрита възбуда и Дарлин отново сподави стенание, осъзнавайки, че старицата е намислила да я сватосва.

— Просто се радвах на гледката, а и не съм облечена подходящо, за да се запознавам с когото и да било. — Тя приглади притеснено изтърканите си джинси, после вдигна ръка и прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса.

— Глупости — отсече госпожа Суонсън и заклати глава върху дългата си тънка шия. — Изглеждаш прекрасно, а тук вече доста захладя. Ще вземеш да настинеш. Пък и — усмихна се тя отново — мисля, че той много ще ти допадне.

Възраженията на Дарлин се оказаха напразни като пърхането на нощна пеперуда по мрежа срещу комари. С примирено кимване тя последва госпожа Суонсън и двете прекосиха големия вътрешен двор, покрит с каменни плочи.

Над тях се извисяваше ханът — голяма триетажна сграда, на която времето и атмосферата бяха придали цвета на сгъстени сенки. Той се издигаше нагоре като предизвикателство срещу скалистия ръб, на който бе кацнал, сякаш отказваше да склони глава пред морските води или да бъде погълнат от притискащата го от всички посоки гора.

Вместо да я посрещне гостоприемно като гостенка, ханът я караше да се чувства натрапница. Той не й предложи никаква топлота, никаква покана да се възползва от удобствата му. Дарлин за пореден път се попита защо чичо й Доналд се беше спрял на това място за нейната триседмична ваканция. Докато влизаха през задната врата, която извеждаше в дълъг коридор, Дарлин се стегна за срещата с „приятеля“ на госпожа Суонсън.

Ще се държа любезно и учтиво, но ще му дам да разбере, че съм дошла да си почина, а не да общувам, твърдо реши тя. Пое си дълбоко въздух, преди да влезе в големия салон. Както винаги, в голямата каменна камина гореше огън и прогонваше донякъде влажния хлад на есенната вечер. Стаята бе изпълнена с танцуващи сенки и за миг Дарлин си помисли, че вътре няма никой. Извърна се, за да погледне въпросително Уилма, но от старата жена нямаше и следа.

И тогава го видя. Беше седнал в стар фотьойл и се сливаше с дълбокия мрак, който го заобикаляше. Както винаги, Уилма не беше запалила лампите въпреки настъпващата вечерна тъма. По-рано Дарлин намираше това за очарователно, но сега я подразни, докато изучаваше непознатия в полумрака на стаята. Той явно не я беше чул да влиза, защото дори не помръдна. Гледаше втренчено пламъците, сякаш прикован от танцуващия огън и виденията, които откриваше в него.

Дарлин виждаше само част от профила му, но това й стигаше, за да остане с впечатлението, че се състои само от ъгли и остри линии. Нямаше капка мекота, нито намек за човещина или смиреност. Нямаше също така вид на човек, който би се зарадвал на нечия компания. Нещо в надменния ъгъл на главата, в излъчваната сила и чувство за пълен контрол говореха, че не би погледнал с добро око на всяко натрапничество.