Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Макар да бе напълно будна вече, Дарлин от опит знаеше, че ще й трябва време, за да избледнее споменът от кошмара и тя отново да съумее да се потопи в приятен сън. Дълго лежа и диша дълбоко. Изчакваше сърцето й да спре лудешкия си ритъм. Още се тресеше от ужаса на познатия кошмар, но освободи крака от омотаните чаршафи и ги отпусна на пода. Не спря да трепери, докато се изправяше и се пресягаше към светлосинята копринена роба, оставена в долния край на кревата.

Докато я обличаше, тя пое дълбоко въздух и отново си припомни ужасния сън. Нощният й гост не беше непознат. Той я преследваше откак се помнеше, изпълнен с мрак, танцуващи сенки и две черни очи, които й навяваха неописуем страх. Дарлин нямаше представа как се появява, нито как да го отпъди. Знаеше само, че за сън и дума не може да става след този кошмар. Обгърна се с ръце и потрепери леко от влагата на стаята. Трябва ми една хубава чаша горещ чай, реши тя и грабна от нощното шкафче фенерчето. После отвори вратата на стаята си и надникна в коридора. Снопче светлина от малката крушка в ръката й храбро се опита прониже мрака, но без особен успех.

Докато слизаше предпазливо по тесните стълби от втория етаж до партера на странноприемницата, тя отново се замисли за странното тревожно чувство, което я преследваше, откак дойде тук. От мига, в който таксито се приближи къщата и тя зърна за пръв път хана, кацнал несигурно върху острите скали, тя имаше чувството за нещо познато. Виждала съм го вече, помисли си Дарлин, докато слизаше от таксито, загледана в неприветливата стара къща. Но, разбира се, много добре знаеше, че това не е вярно. Не пазеше спомени за онова, което й се е случило преди четиригодишна възраст, когато отиде да живее при баба си в малкото градче Гловил в щата Мисури.

Но доколкото знаеше, кракът й не бе стъпвал в щата Мейн. И все пак не можеше да се отърси от странното чувство, че всичко това й е познато. Преследваше я усещането за стари спомени, носещи се из въздуха около нея, сякаш само да се пресегнеше и щеше да улови един и да го разгледа, за да установи защо някои вещи в къщата и някои стаи докосваха далечни струни на забравени възпоминания.

Мина през люлеещата се врата в кухнята и запали матовата лампа над мивката. На сърцето й поолекна от разсеяната жълта светлина. Уилма й беше казала да използва кухнята по всяко време. Ние тук в „Гарвановото гнездо“ не сме по церемониите, заяви възрастната жена и се засмя, сякаш, това беше шега, която само тя разбираше. Шега или не Дарлин беше признателна за този достъп до кухнята. Ням нищо по-успокояващо от гореща чаша чай и нещо греховно сладко, което да прогони натрапчивия вкус на кошмара.

Напълни чайника с вода и го сложи на печката да заври. След това откри остатъците от шоколадовата торта, поднесена за вечеря, и си отряза щедро парче. Обърна се да го отнесе на масата и застина.

Една от сенките в ъгъла на стаята доби човешки форми и тръгна към нея. Чинията падна с трясък на пода, докато тя сподавяше ужасения си вик.

Куинтин Маршал пристъпи напред от сянката в жълтеникавата светлина.

— Извинявай. Не исках да те изплаша.

Дарлин вдигна ръце към устата си.

— Ти… Просто ме стресна. Не знаех, че тук има някой.

Сърцето й още думкаше в лудешки ритъм. Тя се наведе и вдигна смачканото парче торта, доволна, че поне чинията не се счупи. Внимаваше да не поглежда към мъжа и отново усети мощната привлекателна сила, излъчвана от цялото му същество.

— Има ли още торта? Ще ти отрежа друго парче — предложи той с дълбок чувствен глас.

— Има, но аз… вече размислих. Всъщност не съм гладна.

От апетита й не бе останала и следа — беше се стопил в по-силното усещане за тревога. Кое в този мъж я караше да бъде постоянно нащрек? Изхвърли тортата в кофата за боклук и остави чинията на мивката.

— Аз пък ще си отрежа — каза той, когато чайникът засвири.

Докато си режеше торта, Дарлин си направи чаша чай и седна на масата. Надяваше се да е от хората, които се хранят бързо. Загърна се по-плътно с робата и я завърза в талията.

Тъй като той беше облечен само в долнището на анцуг, без дори обувки, явно и той не бе очаквал някой да се появи в кухнята. А тя със сигурност не беше имала намерение да пие чая си в компанията на мургав красавец с дяволски очи и голи гърди, които караха ръцете й да я сърбят — толкова й се искаше да се пресегне и да ги погали. Бузите й пламнаха при спомена за целувката, която споделиха през деня.

Той дойде при нея на масата, носейки със себе си възбуждащия мирис на нощта и океанския бриз. Погледна я, а очите му бяха толкова черни, че ирисът се сливаше със зеницата.