Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Така или иначе, нищо от миналия й любовен живот не я бе подготвило за Куинтин Маршал с неговата смесица от опасна чувственост и мощен магнетизъм. Опасна… Да, тя усещаше непосредствената опасност, когато се взираше в очите му. Тя нямаше нищо общо с физическата заплаха, но въпреки това се таеше там. Дарлин знаеше, че е крайно непосветена в царството на сексуалността. Не бе имала време през краткия си живот да изследва тази част от себе си. Връзката, която бе имала в колежа, не бе стигнала до физическа интимност. Затова нищо чудно, че един опитен мъж като Куинтин Маршал имаше такова силно въздействие върху нея.

Тя удари с юмрук възглавницата и се настани удобно. Попита се какви ли ще бъдат сънищата й през останалата част от нощта. Беше уморена. Не искаше повече кошмари. Също така се надяваше да не го сънува. Тялото й и без това гореше, нямаше нужда от по-нататъшни усложнения като еротични сънища и чувствени видения. Затвори очи и с усилие на волята отпусна тялото си, нареди на мислите си да се зареят свободно. Съсредоточи се върху равномерното дишане, имитиращо ритъма на съня.

Очи… черни очи… Видението изпълни ума й. Черни очи, които й нареждаха… искаха от нея… Кошмарът отново я изпълни и тя се разтрепери. Задъхано седна в леглото и рязко осъзна кое именно я смущаваше в Куинтин Маршал. Очите му… Тези черни напрегнати очи… Те бяха същите, които я преследваха в съня, откакто се помнеше…

Куинтин стоеше до прозореца на стаята си, разположена на втория етаж, и гледаше надолу към жената, прекосяваща вътрешния двор на странноприемницата. Дарлин Тейлър. Макар тя още да не знаеше, техните две съдби бяха неразривно свързани като листата на едно и също дърво. Участите им бяха предопределени преди много време, бъдещето им белязано с кръв в името на една велика кауза.

Тя беше безпомощна пионка в една игра, която не би разбрала. Но пък каква прекрасна пионка, каза си той. Много отдавна не бе желал жена по този начин, а Куинтин бе свикнал да получава всичко, което пожелаеше.

На вратата се почука и той се обърна.

— Да?

Вратата се открехна със скърцане и в стаята влезе Уилма. Държеше поднос с кафе и препечени филии. С колеблива усмивка, примесена със страхопочитание, остави таблата на масичката до прозореца.

Очите на Куинтин отново следяха всяко движение на Дарлин долу на двора. Уилма също погледна навън.

— Доволен ли сте от нея? — попита тя и затаи дъх в напрегнато очакване.

— Много — отвърна той, без да откъсва поглед от Дарлин.

— Значи можем да продължим подготовката за церемонията? — задъхано продължи да пита Уилма.

Куинтин се обърна и загледа възрастната жена, която безуспешно се опита да овладее тръпката, която я разтърси от силата на напрегнатия му взор.

— Дори да не бях доволен, пак щяхме да продължим подготовката за церемонията. От години я очакваме и се трудим, за да я осъществим.

Уилма закима енергично с птичата си глава.

— Да, разбира се. Ще кажа на останалите да продължат според плана.

Куинтин кимна отривисто и старата жена побърза да напусне стаята. Стара глупачка, мислеше си той с презрение. Върна взора си пак върху Дарлин. Слънцето галеше русите й коси и ги караше да искрят като златни огньове. Спомни си допира на ръцете си до тази коса, нейната копринена мекота. Две нощи бяха минали, откак бе вкусил сладостта на целувката й, нейния гладен ответ. Копнееше отново да усети тези устни. Попита се дали тя има някаква представа за ролята си в дяволския танц на желанието, който щеше да се разиграе през нощта на пълнолунието. Едва ли.

Но това нямаше значение… Играта щеше да се играе докрай. Той не можеше да я спре. Нито пък тя. Но от друга страна, той и не искаше да я спира.

Дарлин седеше в ъгъла на дневната и гледаше как другите гости танцуват под тенекиените звуци на радиото, смееха се и общуваха.

Наблюдаваше Куинтин, който се местеше от група на група и забеляза как всички без изключение се отнасят към него с някакво особено уважение. Той като че ли запазваше някаква дистанция от останалите, но те се вслушваха напрегнато в малкото думи, които той разменяше с тях, сякаш в тях се криеше цялата мъдрост на света.

Дарлин прекара основната част от деня навън в двора. Мислеше за този мъж, взел надмощие над сънищата й, изпълващ я с дълбоко парещо желание. Очите му… Как бе възможно очите му да населяват кошмарите й откак се помнеше? Как бе възможно един съвършено непознат човек да съществува в подсъзнанието й години, преди всъщност да го срещне?