Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Стани! — нареди й мозъкът, но между него и мускулите явно бе станало късо съединение, та желанието и физическата възможност не правеха връзка. Отново ледените пръсти на страха се впиха вътрешностите й, докато тя се бореше срещу парализата, държаща я в плен.

Това не е сън, а действителност! — крещеше мозъкът й в беззвучен ужас. — Това наистина се случва! — Мисълта караше сърцето й да тупти френетично, готово да се пръсне.

Опасност… Мирисът на злото я обвиваше, поглъщаше я, мозъкът й пращаше светлинни сигнали на предупреждение. Ала тя бе безпомощна, сенките на безсъзнанието я дразнеха, заплашваха да я запратят отново в мрака.

Започна да се бори срещу него, боеше се да прегърне загубата на съзнание, страхуваше се от това, което можеше да й се случи. Макар да не бе в състояние да помръдне, искаше да види какво става. Трябваше да схване смисъла на всичко, което преживяваше.

Излязоха на горска поляна, над която грееше луната — огромната топка на пълната луна. Не, не е пълна, помисли си неизвестно защо, припомнила си думите на Куинтин. Пълнолунието ще настъпи след още една нощ, ако не и две. Но сега месечината бе достатъчно кръгла, за да хвърля зловеща светлина, която само допринасяше да пълното объркване на Дарлин.

Поляната бе осветена от факли, забити в земята на различни разстояния един от друг. Светлината им огряваше голям кръгъл камък, поставен в средата от ограденото от тях пространство. Поставиха я върху камъка и хората се отдръпнаха назад, образувайки кръг около нея. Усещаше студа на камъка под себе си, просмукващ се през брезента на носилката и нощницата, пропълзяващ във вътрешностите й като нещо мъртво и злонамерено.

Поляната се изпълни със странни речитативни напеви, които се издигаха и спадаха, а думите бяха неразбираеми за замъгления й мозък. Но макар и да не ги разбираше, защото звучаха като на чужд език, тя цялата се изпълни с ужас от самото скандиране. Спомни си нещо… Това скандиране… Едновременно чуждоземно и тъй познато…

Какво й ставаше? Защо не можеше да помръдне? Защо не бе в състояние да мисли? Защо не можеше да се отърси от пластовете мъгла, обвиващи мозъка й?

В подножието на камъка, върху който лежеше, двама души се отделиха от останалите. Единият бе облечен в червена роба, другият — в бяла. Лицата и на двамата бяха скрити в гънките на дълбоките качулки. Ала очертанията на телата им й бяха смътно познати. Облечената в червено фигура беше висока, с огромен като варел гръден кош, който ясно си личеше под широката роба. Другата фигура беше също толкова висока. Дарлин знаеше, че би трябвало да различи и двамата, но все не можеше да се сети кои са. Тя бе извън царството на реалността такава, каквато я познаваше.

Докато облечената в червено фигура издигаше ръце над нея, обзе я неизразим ужас, обгърна я в ледените си ръце и тя се отдаде на черната мъгла, която я посрещна с разтворени обятия.

Събуди се рязко. Ранното сутрешно слънце струеше през прозореца в странно противоречие с мрака, който тя току-що остави зад себе си. Миг остана да лежи, като се боеше да помръдне, боеше се да се довери на слънчевата светлина, изпълваща стаята с топлина и спокойствие.

Сън. Тя изхълца от облекчение. Видя, че е все така облечена с джинсите и горнището на анцуга, в които заспа. Кошмар. Всичко е било един жив, безумен, ужасяващ кошмар.

Дарлин се изправи, а краката й още трепереха от остатъчния ужас на нощните видения. Всичко бе тъй истинско… Надушваше боровата смола, виждаше примигващите звезди над главата си… Чуваше зловещото скандиране на странно облечените хора, които я заобикаляха.

— Само сън… — Произнесе тези думи на глас, за да наруши магията, която продължаваше да я дразни с прохладни пръсти. — Ама че си глупава, било е само сън.

И се засмя неуверено.

Придвижи се със сковани крака до огледалото на тоалетката. Да проверим действителността, каза си тя, докато се взираше в отражението си и установяваше с облекчение, че си е все същата. Като се изключеше разрошената коса, бледността на кожата и разширените очи, тя си беше същата, каквато заспа на леглото предишната нощ. Нямаше от какво да се бои… Всичко е било един ужасен сън.

Въздъхна дълбоко и се засмя на собствените си страхове.

Изплези се на образа си в огледалото и се отърси от последните останки от натрапчив ужас. Слънцето препичаше и тя се чувстваше учудващо отпочинала. Било е само един безумен сън, прогонен от сутрешната светлина.