Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Общинският съвет. Четвърти септември, 16:00 ч.

Якоб Скаре погледна часовника си. Смяната му беше свършила. Той обаче измъкна една книга от вътрешния си джоб и прочете стихотворението на първата страница. „Като да играеш «Virtual Reality 1 1 Virtual Reality. (англ.) — Виртуална реалност. — Бел.прев. » — помисли си. — Пуф! И се озоваваш в друг пейзаж“. Вратата към коридора стоеше отворена и той изведнъж получи усещането, че някой го изучава с поглед. Жената стоеше извън зрителното поле, покривано от отличното му периферно зрение. Чисто и просто едно друго съзнание докосваше неговото. Съвсем слаба и почти недоловима вибрация, която накрая го достигни. Затвори книгата.

— Мога ли да ви помогна?

Тя не се помръдна, само стоеше и се взираше в него със странен поглед. Скаре погледна напрегнатото лице и си помисли, че му изглежда много познато. Не беше вече съвсем млада, някъде под шейсетте, облечена в палто и тъмни боти. На шията имаше шал. Част от десена се виждаше под брадичката й. Контрастираше силно с всичко, което тя вероятно можеше да покаже като бързина и елегантност. Беше на състезателни коне с разноцветни жокеи на тъмен син фон. Издадената й брадичка изтегляше допълнително надолу широкото й безизразно лице, веждите й бяха тъмни и почти сключени. Притискаше дамска чантичка към корема си. Но най-забележителното в нея беше погледът й. Насред бледото лице се намираха две светещи очи. Държаха го със страшна сила и той не можеше да премести погледа си. Тогава си я спомни. „Странна среща — помисли си и зачака напрегнато“. Седеше като прикован за стола във въпросителната тишина. Следващата секунда от устата и щеше да излезе нещо много важно.

— Става дума за изчезнал човек — съобщи тя.

Гласът й звучеше грубо. Ръждясал инструмент, проскърцващ след дълъг покой. Зад бялото чело гореше огън. Скаре видя неспокойното сияние през ирисите й. Не искаше да бъде предубеден, но тя очевидно беше обсебена от нещо. Бавно осъзна за какъв случай става въпрос. Прехвърли в мислите си докладите от деня, ала не си спомни да е чел за липсващи пациенти от психиатричните заведения в района му. Тя дишаше тежко, сякаш й е струвало безкрайно много да дойде, но беше решена, като че ли тласкана от нещо съдбовно. Скаре се зачуди как ли е минала покрай рецепцията и соколовия поглед на госпожа Бренинген и е стигнала до кабинета му, без никой да я спре.

— Кой е изчезнал? — попита дружелюбно.

Тя продължаваше да гледа втренчено. Срещна погледа й със същата сила, за да провери дали ще отстъпи. Изведнъж тя видимо се смути.

— Знам къде е.

Скаре се озадачи.

— Знаете все пак. Значи не е изчезнал?

— Едва ли ще живее още дълго — отвърна тя. Тънките й устни се разтрепериха.

— Кой? — попита Скаре. А после, понеже внезапно му стана ясно, попита: — Съпруга си ли имате предвид?

— Да, съпругът ми.

Тя кимна бързо. Продължаваше да стои изправена и неподвижна с чанта, притисната към корема. Скаре, се облегна назад в стола си.

— Мъжът ви е болен и вие се притеснявате за него? Възрастен ли е?

Какъв неподходящ въпрос. Животът е живот, докато някой е жив и това означава нещо за някого другиго. Може би всичко. Съжали и взе една химикалка от масата. Започна да я върти.

— Той е почти дете — отговори тя тъжно.

Изненада се от отговора. За какво говореше тя всъщност? Човекът е болен, вероятно умира. И сенилен, досети се. Върнал се е в детството си. Същевременно той имаше странното усещане, че тя се опитва да му каже нещо друго. По плата на палтото и върху гърдите се бяха образували малки топченца, а понеже средното копче беше зашито леко накриво, материята образуваше гънка.

„Защо обръщам внимание на това?“ — помисли си той.