Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Но нека се върнем обратно. Стоях значи там, в тишината на кухнята. Безшумното ми присъствие я накара да вие. Било е хубаво, сега вече не го издържаха. Мама се обърна и се доближи до мен. Наведе се и подуши косата ми.

— Трябва да я измием — констатира тя. — Мирише.

За кратко обмислях да си донеса нещата за рисуване. Да усетя миризмата на маслените пастели, които обичах да използвам. Но излязох от кухнята в градината, минах през оградата покрай старата затворена ковачница и навлязох в гората. Между смърчовете се стелеше приятен сиво-зелен мрак. Вървях с кафявите си сандали по сухата пътека и се натъкнах на мравуняк. Започнах да го мушкам с една клечка и се наслаждавах на хаоса, който бях в състояние да предизвикам. В това добре подредено общество настъпи катастрофа и навярно щеше да им отнеме седмици да я поправят. Желанието да разрушавам! Изпитвах чувство на радостна власт, докато създавах бъркотия в мравуняка с пръчката. Беше хубаво. Огледах се за нещо, с което да ги нахраня. Умряла мишка или каквото и да е. Щях да стоя и да ги гледам, докато я изяждат. Щяха да оставят всичко и да забравят за катастрофата, храната щеше да застане на първо място. Бях сигурна. Но не намерих нищо, затова продължих навътре. Стигнах до изоставено стопанство, давано в миналото под аренда. Седнах на прага и се замислих за историята на някогашните обитатели. Гюстав и Нигер и дванадесетте им деца. Уно, Секунда, Тревор, Фирмин, Фемер, Сексус, Сюнер, Ото, Нилс, Тидеман, Елеф и Толеф. Беше невероятно и все пак напълно вярно. Но те вече не са живи.

Да. Чрез Бог, в когото изобщо не вярвам, видях Андреас. В мислите си се връщам към ужасния момент, когато почувствах то да приближава — желанието да го унищожа. В същия момент видях собственото си лице в стъклото на прозорец. И си спомням усещането: едно сладко напрежение като топло олио, преминаващо през тялото ми. Съзнавам, че това е лошо. Лицето ми се отразява в синкавото стъкло и виждам онова противно, зло същество, в което човек се превръща, когато Дяволът държи свещта.

Първи септември.

Едно момче вървеше само по улиците, облечено в дънки и яке „Найк“, черно, с маслиненозелена нашивка и червено-бяло лого на гърба. Трябваше да е вкъщи в 6 часа. Можеше и да успее. Над града се носеше леко сияние от мъгливото небе. Започваше да духа. Беше септември и може би малко тъжно, но той не мислеше така. Досега животът му бе чудесен.

Момчето беше около седемгодишно, слабо и хубаво. Крачеше с ръце в джобовете. В единия имаше пликче с бонбони. Вървеше от петнайсет минути и започваше да се поти в якето.

Вдигна ръка и си избърса челото. Кожата му имаше цвят на кафе. Косата му беше гъста, къдрава и черна, а очите блестяха върху тъмното лице.

Тогава се случи нещо. Към него отзад се приплъзна кола. В нея седяха двама мъже и разучаваха наоколо. И на двамата им се струваше, че точно в този момент животът е страшно отегчителен. Градът не предлагаше изненади. Просто си стоеше там, разделен на две от сива река, доволен в цялата си посредственост. Колата беше зелен голф. Собственикът й се подвизаваше под името Зип. То идваше от звука, който се получава при разкопчаваното на ципа на много тесни дънки и по-точно, когато човек прави това с треперещи пръсти и нервно потрепващи страни. В действителност се казваше Сиверт Скорпе. Зип имаше светла четинеста коса и изражение на несекващо любопитство върху младото си лице. На границата с тъповатото, би допълнил някой. Но като цяло му вървеше с мацките. Външността си казваше думата, освен това беше мил, закачлив и непринуден. Не че му липсваше каквато и да е дълбочина, но той никога не се вглеждаше навътре в себе си, затова и живееше в невежество относно онова, което се намира там. Приятелят му до него изглеждаше като фавн или нещо друго от приказките. Не представляваше конкуренция. Ловът на момичета сякаш бе недостоен за него. Те трябваше да започнат или нещо подобно. Това Зип никога не го бе разбирал. Караше бавно. И двамата тихо се надяваха на едно и също — нещо да се случи. Тогава забелязаха момчето.

— Спри! — подвикна единият.

— По дяволите. Защо?

Зип изсумтя и остави колата на полусъединител. Не обичате неприятностите.

— Да побъбря малко.

— Зарежи, Андреас. Той е просто дете.

— Малко негърче! Скучно ми е.

Свали бавно стъклото.

— Няма да намериш пари в тоя сополанко. Пари ни трябват. Дяволски съм жаден.

Колата леко се изравни с момчето. То им хвърли бърз поглед и се обърна на другата страна. Човек не бива да зяпа хората в очите, нито пък кучетата. Вместо това се концентрира върху обувките си и не забави крачка.