Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Между дърветата се процеждаше ослепителен лъч.

Шокът го накара да спре. Чувстваше се неподготвен. Стана от дюшека. Все още полузаспал, мина бавно през тъмната къща и стъпи на каменното стълбище. Слънцето го порази.

Прободе очите му като шило. Той рязко вдигна ръце да закрие лицето си, но светлината продължи да навлиза в хрущялите и костите му, проникна чак в тъмните дебри на черепа му. Вътре всичко стана ослепително бяло. Мислите се разлетяха във всички посоки, разпаднали се на атоми. Искаше му се да изкрещи, но това не му беше присъщо, смяташе го под достойнството си. Затова просто стисна зъби и застана неподвижно на стълбите. Всеки момент ще се случи нещо. Кожата на главата му се опъна, усети усилващо се гъделичкане. Разтреперан, той хвана главата си с две ръце. Очите му се раздалечиха, ноздрите му се разшириха и достигнаха големината на ключалки. Изстена тихо, опита се да се събере, но не можеше да спре отприщилата се стихия. Чертите му бавно се заличиха. Остана само гол череп, покрит с бяла, прозрачна кожа.

Той се бореше усилено и пъшкаше тихо, опитваше се да докосне лицето си, да провери дали си е на мястото. Носът му стана мек и противен. Отдръпна ръката си. И малкото, останало непокътнато, бе обезобразено. Усети как носът му се разлива и се обезформя като изгнила слива.

После изведнъж всичко отшумя. Той си пое внимателно въздух, усети как всичко по лицето му отново си идва на мястото. Премига няколко пъти, отвори уста и я затвори, но когато понечи да влезе, усети пробождане в гръдния кош: острите нокти на невидимо чудовище. Той се сви, обгърна се с ръце, за да противодейства на силата, която все по-силно дърпаше кожата на гърдите му. Зърната на гърдите му изчезнаха под мишниците. Кожата по голото му тяло изтъня, вените изпъкнаха като възлести кабели, в които пулсира черна кръв. Преви се почти надве, усещайки неизбежността на идващото.

Неочаквано се пръсна като трол на слънце. Вътрешностите и червата му се разляха. Мъчеше се да ги задържи по местата им, хващаше болезнените им краища и ги събираше, но те потичаха между пръстите му и се изливаха пред краката му като карантия на заклано животно. Сърцето му продължаваше да бие бясно, затворено зад ребрата. Дълго хлипа така, превит надве. Коремната му кухина се изпразни. Отвори едното си око и хвърли боязлив поглед надолу. Вече не течеше. Непохватно започна да събира вътрешностите си. С едната си ръка ги тъпчеше, където свари по себе си, а с другата ръка придържаше кожата си, та да не изтекат отново. Органите му вече бяха разместени, образуваха се подутини там, където не трябва, но ако успее да накара раната да се затвори, никой няма да разбере. Знаеше, че не е като другите, но не му личи на пръв поглед. Стискаше здраво кожата с лявата си ръка, а с дясната тъпчеше вътрешностите. Накрая прибра по-голямата част. На стълбите остана само малка локва кръв. Притисна силно раната и усети как всичко започва да се затваря. През цялото време дишаше повърхностно, за да не се разтвори пак. Все още стоеше неподвижно на стълбите, а слънцето пронизваше гората с белия си, остър като меч лъч. Но той си възвърна целостта. Всичко премина бързо. Не биваше да излиза от колибата на слънце, без да се замисли. Винаги се движеше из различно пространство, виждаше света през тъмен воал, който отнемаше остротата на светлината и на звуците във външния свят. Успяваше да задържи воала, стига да се концентрира. Сега обаче забрави. Изтича навън безгрижно като дете.

Наказанието му се стори незаслужено тежко. Докато спеше върху миришещия на гнило дюшек, сънува нещо, стресна се, стана и забрави да внимава. Затвори очи и извика отделни картини от съня пред очите си. Сънува майка си, просната до най-долното стъпало. От устата й бликаше алена, топла кръв. Дебелото й, обло тяло с бяла престилка на големи цветя напомняше на съборен съд, от който изтича червен сос. Помнеше гласа й, винаги следван от плътен звук на флейта.

Бавно се върна в къщата.