Вера Борисова: Мъжът, който се давеше

— Колко е дълбока самотата?

Мъжът стоеше безмълвен на масата в бара и отчаяно се опитваше да изгони този въпрос от главата си. Как, по дяволите, му беше хрумнала тази глупост? Още повече, че „дълбока“ беше най-неточното определение за самота. Та кой казваше „Вече ми е дълбоко самотно!“ Но колокото повече се замисляше над това, все по-ясно разбираше, че всъщност този израз беше повече от точен.

Той се давеше в самота!

Не е задължително да си грозен, беден или болен, за да си нещастен. Понякога можеш да имаше всичко и пак да се чувстваш ужасно. Понякога не е достатъчно само да съществуваш.

Как мразеше проклетите съботни вечери, когато не можеше да стои вкъщи сам, нито да излезе някъде, защото това само го караше да се чувства още по-самотен. Как мразеше проклетия бар, в който прекарваше най-ужасните дни от живота си, а най-лошото беше, че той доброволно отиваше там всеки път, когато останеше сам. Това единствено го нараняваше още повече, но от друга страна поне му даваше шанс да осъзнае колко сам беше в момента.

Господи, той наистина се давеше в самота!

— Колко е дълбока е самотата?

Натрапчивият въпрос вече въобще не изглеждаше безсмислен, напротив. Той се загледа в чашата с уиски пред себе си. Алкохолът едва си проправяше път измежду гъсто разпрострялите се бучки лед. Беше му някак приятно да гледа тази медено-кафява течност, да си представя меката топлина, която тя разлива по гърлото му. Само да си я представя, без да отпива от нея. Може би там му беше грешката — винаги прекалено много фантазираше, а почти нищо не правеше. Така беше и при жените. Знаеше точно каква жена очаква и какво иска от нея. Трябваше да е бъде човекът, с когото щеше да споделя всичко, да е умна и, не задължително красива, но поне симпатична. Мислеше си, че би било повече от великолепно, ако можеше да сподели живота си с жената, която е и негов най-добър приятел. Проблемът му може би беше, че прекалено много фантазираше и рядко правеше нещо, за да намери тази жена.

— Колко е дълбока самотата?

Колко е дълбока самотата ли? Мъжът отново свали поглед към чашата си и впери очи в меката медена течност. Този път обаче не гледаше с изражение на благодарност към алкохолът — неговият най-верен приятел. Този път имаше изненадано изражение, защото беше открил малка част от отговора. При това в меката топлина, лениво разтичаща се между бучките лед. Гледаше към чашата и изведнъж почти извика на ум: „Една пълна чаша — ето колко е дълбока самотата!“ Една пълна чаша с алкохол, когато до теб няма никого, когато в душата ти е празно като на бойно поле след битка. Една пълна чаша, а мястото срещу теб е празно. Една пълна чаша, когато тя е единствения ти останал близък!

Този отговор явно не задоволи жадното му за разкрития подсъзнание и въпросът отново изникна от някъде:

— Колко е дълбока самотата?

Защо ли въобще беше дошъл тук? Препълнен, мръсен бар, в който група неудачници допиваха последните глътки от мизерното си съществуване. В който тук-таме се мяркаха застаряващи, никому-ненужни жени, чакащи последния влак до гара Щастие, а може би и Любов! Единственото, което щяха да получат обаче, беше билет до поредното вмирисано на пот мъжко легло. И това нямаше да е никаква гара, а просто поредното извозване. Поредното извозване, от онези малки жестокости, които Съдбата се забавлява да използва! Точно когато се усмихнеш и решиш, че си намерил това, което търсиш, балонът се спуква и те опръсква с помия от розови, напразни и нещастни илюзии. Господи, как мразеше подобни места! От тях просто лъхаше на безнадеждност. Може би, защото му беше по-бесно да вярва, че животът му е една нелепа шега. Една невероятна подигравка с него самия. Непременно там някъде горе някой се забавляваше с тази шега.

Колко пъти беше усещал едно и също. Все потъваше по-дълбоко и по-дълбоко в пропаст, от която или не му се излизаше, или пет пари не даваше за нея. Просто безнадеждно пропадане надолу, надолу, надолу…

Мразеше този бар, той толкова много му приличаше на тази пропаст, че му се плачеше. Един бар, ужасяващ като пропаст! Проклет бар — ето колко дълбока беше самотата!

— Колко е дълбока самотата?

Достатъчно дълбока, за да се удавиш в нея. На мъжът му се повдигаше от това място. Той извърна поглед от мръсните стени и противните лица. Гледаше жадно през прозореца. В началото дори не виждаше нищо от гледката, разкриваща се пред него.