Дж. Селинджър: Човека, който се смее

През 1928 година — тогава бях деветгодишен — принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.

В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).

Когато се освобождаваше от команчите, Вожда се превръщаше просто в Джон Гедсудски от Стейтън Айлънд. Това беше много свит, тих младеж на двайсет и две-двайсет и три години, студент по право в Нюйоркския университет. Но той остави в нас незаличими впечатления. Няма да изреждам тук всичките му успехи и достойнства. Ще отбележа само мимоходом, че той членуваше в скаутската организация „Орел“, че беше един от най-добрите нападатели на националния отбор по ръгби през 1926 година и че най-учтиво го бяха канили да опита силите си в бейзболния отбор „Ню Йорк Джайънтс“ 1 1 Един от най-добрите бейзболни отбори в САЩ. — Б. пр. . Той беше абсолютно безпристрастен и невъзмутим съдия на нашите бесни игри и състезания, майстор в даването на първа помощ. Всички ние — едни хулиганчета — от най-малкия до най-големия, безкрайно го обичахме и уважавахме.

Физическият облик на Вожда, такъв, какъвто беше през 1928 година, все още не се е заличил от паметта ми. Ако желанията имаха силата да увеличават ръста, той мигом би се превърнал във великан. Но действителността си е действителност и той беше не по-висок от пет фута и три-четири инча. Набито момче със синьочерна коса, която почти закриваше челото му, с голям месест нос и торс, почти толкова дълъг, колкото и краката. Дори под коженото яке личеше, че има силни плещи, макар да бяха тесни и смъкнати. Но по онова време на мен ми се струваше, че в нашия Вожд се сливат всички фотогенични черти на най-големите киноартисти — Бък Джонс, Кен Мейнард и Том Микс.

Привечер, когато се стъмнеше толкова, че губещият отбор се оправдаваше с това за грешките и пропуските си, ние, команчите, разчитахме упорито и егоистично на дарбата на Вожда да разказва. В тоя час на деня обикновено представлявахме разгорещена нервна банда и водехме война с юмруци и с пискливите си гласове за най-близките места до Вожда. (Рейсът имаше две редици сламени седалки. Лявата редица имаше три допълнителни места — най-хубавите, — които бяха толкова напред, че от тях можеше да се вижда дори профилът на Вожда, когато седеше на волана.) Вожда се качваше в рейса едва след като всички се наместехме. Той обкрачваше шофьорската седалка с гръб към волана и лице към нас и с възслабичкия си, но приятен тенор, започваше да ни разказва следващата част от „Човека, който се смее“. Заговореше ли, ние го слушахме с неотслабващ интерес. „Човека, който се смее“ беше разказ само за команчи. В него може би имаше дори нещо класическо. Повествованието бе широко, всеобхватно и наред с това оставаше в паметта сбито — като нещо портативно. Човек винаги можеше да си го отнесе у дома и да разсъждава върху него, седейки, да речем, във ваната, от която водата бавно се оттича.

Единствен син на богати мисионери, Човека, който се смее, бил откраднат като малко дете от китайски разбойници. Когато богатите мисионери отказали (от религиозни съображения) да платят откуп за сина си, разбойниците, кръвно обидени, пъхнали главата на детето в дърводелско менгеме и завъртели няколко пъти винта надясно.