Айзък Азимов: Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

САМОЛЕТЪТ беше стар, четиримоторен реактивен плазмен лайнер, който отдавна беше изтеглен от активна употреба и използването му по този маршрут нямаше да бъде нито икономично, нито особено безопасно. Отправиха се през скупчените облаци на дванайсет часово пътуване, за което щяха да бъдат достатъчни пет часа със свръхзвуков реактивен самолет.

И все още имаха цял час до пристигането.

Агентът на борда знаеше, че тази част от операцията няма да приключи, докато самолета не кацне, а също и че последният час ще да бъде най-труден.

Хвърли поглед към единствения друг пътник в големия салон на самолета — в момента дремеше, забил брадичка в гърдите си.

Пътникът не изглеждаше нито особено необичаен, нито внушителен, но в този миг той беше най-важния човек в целия свят.

Генерал Алън Картър вдигна навъсен поглед към влизащия полковник. Под очите на Картър имаше торбички, а в ъглите на устата му се бяха очертали дълбоки бръчки. Опита се да изправи кламера, с който си играеше, но той изхвръкна от ръката му.

— Почти успя да ме уцелиш — каза спокойно полковник Доналд Рейд. Пясъчно-русата му коса беше пригладена назад, но сивеещите му мустаци стърчаха. Униформата му стоеше неестествено, както и на другия. И двамата бяха специалисти, които работеха по договор, с военни звания за удобство, които бяха донякъде излишни, като се имаше предвид характера на работата.

И двамата имаха на униформите си надпис ОМОС. Всяка буква беше вписана в малък шестоъгълник — два отгоре, три отдолу. Средният шестоъгълник от долния ред носеше символ за по-нататъшна класификация. При Рейд беше жезъл, който го класифицираше като медик.

— Познай какво правя — каза генералът.

— Огъваш кламери.

— Позна. А освен това броя часовете. Като пълен глупак — в гласа му се надигна овладяна рязкост. — Седя тук с потни длани, със сплъстена коса, с биещо сърце и броя часовете. Сега вече са минути. Седемдесет и две минути, Дон. Седемдесет и две минути и те ще кацнат на летището.

— Добре. Тогава защо нервничиш? Нещо нередно ли има?

— Не, нищо. Взехме го без никакъв проблем. Измъкнали са го направо от ръцете им без никаква засечка, доколкото зная. Качил се е невредим на самолета, един стар …

— Да, знам това.

Картър поклати глава. Целта му беше не да съобщи някому нещо ново, а просто да си поговори.

— Решихме, че Те ще решат, че Ние ще решим, че най-важно е времето, така че ще го качим на Х-52 и ще го изстреляме в ниска орбита. Само че Ние решихме, че Те ще решат това и поставихме антиракетната система в преситено състояние …

— Параноя — прекъсна го Рейд, — така го наричаме в моята професия. Имам предвид този, който би повярвал, че Те биха го направили. Биха рискували да избухне война и да последва анихилация.

— Способни са да рискуват точно това, за да спрат хода на събитията. Почти усещам, че и Ние трябваше да рискуваме, ако ситуацията беше обратната. Така че избрахме търговски четиримоторен реактивен самолет. Чудех се дали ще успее да излети.

— И успя ли?

— Какво да успее? — за момент генералът потъна в черни мисли.

— Успя ли да излети?

— Да, да. Пристига нормално. Получавам докладите си от Грант.

— Кой е той?

— Отговорния агент. Познавам го. Щом той е поел отговорността, аз се чувствам сигурен, доколкото е възможно, което всъщност не е чак толкова много. Грант задвижи цялата операция — измъкна Бенеш от ръцете им като семка от диня.

— Е, и?

— Все още се безпокоя. Казвам ти, Рейд, има само един начин да се справиш в тази плетеница. Повярвай ми, Те са толкова хитри, колкото и Ние; за всеки номер, който Ние сме им приготвили, те имат контраномер; за всеки човек, който Ние сме внедрили на Тяхната страна, Те са внедрили един от Нашата. Това продължава повече от половин век. Трябва да сме равностойни, иначе всичко отдавна щеше да е свършило.

— Успокой се, Ал.

— Как бих могъл? Това, което сега Бенеш носи със себе си, това ново знание може да сложи край на паритета веднъж и завинаги. И при това ние ще сме победителите.

— Надявам се — вмъкна Рейд, — че Другите не мислят същото. Ако Те бяха на това мнение … Знаеш, Ал, че досега в тази игра имаше правила. Едната страна не бива да прави нищо, което да притисне до такава степен другата страна в ъгъла, че да използва ракетните си бутони. Трябва да им оставиш сигурен перваз, на който да стъпят. Притискай силно, но не твърде силно. Когато Бенеш пристигне тук, Те могат да останат с впечатлението, че са притиснати твърде силно.