Айзък Азимов - Океаните на Венера

Тази книга е публикувана за първи път през 1954 г. и повърхността на Венера е описана в съответствие с астрономическите схващания за този период.

От 1954 г. насам, обаче, астрономическите познания за вътрешната част на Слънчевата система отбелязаха огромен прогрес благодарение на използуването на радарни лъчи и ракети.

В края на 1950-те количеството получени от Венера радиовълни направиха повърхността й да изглежда много по-гореща, отколкото се предполагаше тогава. На 27 август 1962 г. към Венера беше изстреляна ракетна сонда, наречена „Маринър II“, която на 14 декември 1962 г. премина на разстояние 21 000 мили от повърхността й. При измерването на излъчените от планетата радиовълни се оказа, че повърхностната температура наистина е навсякъде значително по-висока от точката на кипене на водата.

Това означава, че не само всесветски океан, както е описано в тази книга, а изобщо никакъв океан няма на Венера. Всичката вода на тази планета е във формата на водна пара в нейните облаци, а повърхността й е гореща и напълно изсъхнала. Освен това, атмосферата на Венера е по-гъста, отколкото се предполагаше и се състои почти изключително от въглероден двуокис.

През 1954 г. не е било известно също за колко време Венера се е завъртала около оста си. През 1964 г. отразените от повърхността й радарни лъчи показаха, че тя прави един пълен оборот около оста си за 243 дни (с единадесет дни повече от нейната година) и в „неправилна“ посока в сравнение с други планети.

Надявам се, въпреки това, че тази история ще се хареса на читателите, но не бих желал да бъдат заблудени, приемайки за истина част от материала, който е бил „акуратен“ през 1954 г., но сега е вече остарял.

Лъки Стар и Джон Бигман Джонс се отблъснаха от свободната от гравитация Космическа станция №2 към планетния коустер 1 1 Космически кораб за къси разстояния, обикновено за връзка между планетата и космическите станции в орбита около нея. , който ги чакаше с отворен въздушен шлюз. Движенията им бяха грациозни вследствие на дългата практика в условията на безтегловност, независимо че телата им изглеждаха дебели и гротескни в космическите скафандри.

Бигман изви гърба си като дъга, докато се движеше и проточи шия, за да погледне още веднъж Венера.

— Космос! Би ли погледнал тази скала? — прозвуча силно гласът му през радиото на скафандъра в ушите на Лъки.

Всеки инч от тялото на Бигман с ръст пет фута и два инча беше под въздействието на вълнуващата гледка. Той беше роден и израснал на Марс и никога през живота си не беше виждал Венера от толкова близо. Беше свикнал да гледа само червено-кафеникави планети и скалисти астероиди. Беше дори посещавал синьо-зелената Земя. Но тук сега имаше нещо, което бе изключително сиво и бяло.

Венера изпълваше повече от половината небе. Тя се намираше само на две хиляди мили от космическата станция, на която бяха те. Друга космическа станция имаше на противоположната страна на планетата. Тези две станции изпълняваха ролята на приемателни депа за обвързаните с Венера космически кораби и се движеха около нея с тричасов период на завъртане, следвайки се една друга като две малки кученца, гонещи вечно своите опашки.

Все пак от тези космически станции, макар и така близо до Венера, не можеше да се види нищо от повърхността на планетата. Не се виждаха никакви континенти, океани, пустини или планини и никакви зелени долини. Белота, само ослепителна белота, осеяна с преместващи се сиви линии.

Белотата представляваше турболентен облачен слой, който висеше вечно върху цялата Венера, а сивите линии маркираха границите, където облачните маси се срещаха и сблъскваха. От тези граници надолу се движеше пара, а под сивите линии върху невидимата повърхност на Венера валеше дъжд.

— Няма полза да наблюдаваме Венера, Бигман — каза Лъки Стар. — Ще виждаш за известно време голяма част от нея, като приближим. На Слънцето трябва да кажеш сбогом.

Бигман изсумтя. За привикналите му към условията на Марс очи дори гледаното от Земята Слънце му се струваше раздуто и прекалено ярко. Слънцето, гледано от орбитата на Венера, представляваше подпухнало чудовище, то беше 2 1/4 пъти по-ярко от познатото на Бигман Слънце на Марс. Лично той беше Доволен, че облаците на Венера щяха да го скрият. Беше доволен също, че космическата станция винаги нагласяваше своите крила по такъв начин, че да блокират слънчевата светлина.