Айзък Азимов - Статуя за татко

За първи път? Наистина? Но, разбира се, че сте чували за него. Да, сигурен съм, че е така.

Ако наистина се интересувате от откритието, повярвайте ми, аз ще се радвам да ви разкажа. Това е история, която винаги съм обичал да разказвам, но малко хора ми дават този шанс. Дори бях посъветван да не говоря много за това. То има връзка с легендите, появили се за моя баща.

Все пак аз мисля, че истината е ценна. Има поука в нея. Един човек може да прекара целия си живот в отдаване на своята енергия единствено на задоволяването на собственото си любопитство и изведнъж, съвсем случайно, без да е имал предвид нещо такова, да се окаже благодетел на човечеството.

Татко беше само физик-теоретик, посветил се на изследвания върху пътуването във времето. Аз не съм сигурен, че той някога се е замислял върху това, какво би означавало пътуването във времето за хомо сапиенс. Той просто се интересуваше от математическите съотношения, които управляват вселената.

Гладен? Още по-добре. Струва ми се, че ще отнеме половин час. Ще бъде приготвено както трябва за такъв отговорен служител като вас. Това е въпрос на чест.

Искам да започна с това, че татко беше беден така, както само един университетски професор можеше да бъде. Накрая, все пак, той стана богат. Последните години преди неговата смърт той беше приказно богат, а колкото за мен и моите деца и внуци, е, и сам се досещате.

Те също така му издигнаха статуи. Най-старата е на хълма, точно там, където е било направено откритието. Можете да я видите през прозореца. Да. Можете ли да я опишете? Е, застанали сме под лош ъгъл. Няма значение.

По времето, когато татко започна своите изследвания върху пътуването във времето, тези идеи бяха изоставени от всички физици като безсмислени. Те бяха започнали сензационно, когато бяха създадени тунелите във времето.

Всъщност тези тунели не бяха кой знае какво. Те бяха абсолютно нерационални и неконтролируеми. Онова, което се виждаше, беше изкривено и трептящо, с диаметър максимум половин метър, и изчезваше много бързо. Опитите да се концентрираш върху миналото са като опита да се концентрираш върху улавянето на перце по време на развилнял се ураган.

Те се опитаха да направят капани в миналото, но това беше също толкова непостоянно. Понякога това изискваше няколко секунди усилия от десетина яки мъже, които да дърпат капана. Но в повечето случаи не успяваха да го изтеглят докрай. Нищо не беше изтеглено от миналото, докато… Е, ще стигнем и до това.

След петдесет години на никакъв напредък, физиците просто загубиха интерес. Оперативните технически похвати водеха до задънена улица. Ако трябва да бъда честен, не мога да кажа, че ги виня, като си спомня ситуацията. Някои от тях дори се опитаха да докажат, че тунелите всъщност не разкриват миналото, но са били засичани прекалено много живи животни през тунелите — животни, които сега са изчезнали.

Но когато пътуването във времето беше почти забравено, татко се намеси. Той убеди правителството да му отпусне субсидия, за да създаде свой хронотунел и се залови енергично за работа.

Тогава аз му помагах. Току-що бях завършил колежа, с дипломна работа по физика.

Нашите общи усилия срещнаха големи трудности през първата една година. Татко имаше проблеми с подновяването на субсидията. Индустрията не проявяваше интерес и университетът реши, че той петни тяхната репутация като продължава изследванията в една изоставена от всички област. Деканът на университета, който се интересуваше само от финансовата страна на изследванията, започна с намеци, че татко трябва да се насочи към по-доходни области за изследване и завърши, изгонвайки го от сградата.

Разбира се, деканът — все още жив и все още броящ доларите, получени след смъртта на татко — предполагам, се е почувствал доста глупаво, когато татко остави на университета един милион долара и изясни в своето завещание, че временно отнема дадените пари поради това, че на декана му липсва далновидност. Но това беше само посмъртно отмъщение. Години преди това…

Не бих искал да ви нареждам, но моля ви, не яжте повече солети. Една супа, изядена бавно, за да предотврати прекалено големия апетит, ще свърши същата работа.

Както и да е, справихме се някак. Татко задържа апаратурата, която бяхме купили с отпуснатите пари, изнесе я от университета и я постави ей там горе.

Тези първи години, когато бяхме сами, бяха тежки и аз продължавах да го карам да се откаже. Но той не се отказа. Беше упорит и винаги успяваше да намери отнякъде хиляда долара, когато се нуждаехме от тях.