Айзък Азимов - Всеки — изследовател

Херман Чоунс беше човек на предчувствията. Понякога беше прав. Понякога грешеше — петдесет на петдесет. Все пак, имайки предвид, че разполагаше с цяла вселена от възможности, от която да избереш правилния отговор, петдесет на петдесет съвсем не изглеждаше толкова зле.

Чоунс не винаги беше толкова доволен, колкото можеше да се очаква. Това му костваше голямо усилие. Хората разискват даден проблем, не успяват да достигнат до нищо, след което се обръщат към него и казват:

— Какво мислиш, Чоунс? Включи добрата стара интуиция.

И ако предскаже нещо, което се проваля, излиза, че отговорността за това е изцяло негова.

Работата му като изследовател само правеше нещата още по-лоши.

— Мислиш ли, че тази планета заслужава да се изследва по-подробно? — биха казали те. — Какво мислиш, Чоунс?

Така че беше истинско облекчение да се сдобиеш с място за двама човека за разнообразие (което означава, че следващото пътуване ще бъде до някое място, незаслужаващо особено внимание, и за което никой не се натиска), а на всичко отгоре да имаш Алън Смит за партньор.

Смит беше толкова обикновен, колкото и името му. Първият ден в Космоса той каза на Чоунс:

— Полетата на паметта в твоя мозък се отварят при свръхспециални сигнали. Когато се изправиш пред някакъв проблем, ти си спомнят много незначителни неща, които, може би, ние останалите не сме в състояние да си спомним и да вземем решение. Като наричаш това предчувствие само го караш да изглежда много мистериозно, а то не е.

И казвайки това, той плавно приглади косата си назад. Имаше светла коса, която стоеше на главата му като кепе.

Чоунс, чиято коса беше много буйна, а носът му — чип и малко встрани от средата на лицето, каза меко (какъвто бе обичайният му тон):

— Аз мисля, че това може би е телепатия.

— Какво? Глупости! — каза Смит подигравателно (какъвто бе обичайният му тон). — Учените са изучавали псиониките хиляди години и нищо не са открили. Няма такова нещо като предчувствие. Няма ясновидство. И няма телепатия.

— Да, знам, но размисли върху това. Ако разбера за какво мисли всеки член на една група, обсъждаща нещо — дори и да не знам какво — мога да обединя в едно информацията и да намеря отговор. Аз ще знам повече от всеки отделен индивид в групата, така че ще мога да взема по-добро решение от останалите… понякога.

— Имаш ли изобщо някакви доказателства за това?

Чоунс обърна меките си кафяви очи към него.

— Само предчувствие.

Те добре се сработваха. Чоунс уважаваше одобряващата практичност на Смит, а Смит се отнасяше снизходително към неговите теории. Те често спореха, но никога не се караха.

Дори когато достигнаха своя обект, представляващ сферично струпване, което никога преди не бе подлагано на енергийните тласъци на създадения от човека атомен реактор, нарастващото напрежение не влоши нещата.

— Чудя се какво правят с всичката тази информация на Земята — каза Смит. — Това понякога ми се струва пълна безсмислица.

— Земята започва да се разширява. Никой не може да каже след колко време човечеството ще трябва да се премести някъде другаде в галактиката, след милион години или повече. Всичката информация, която можем да съберем за отделен свят, ще бъде използвана някой ден — отговори Чоунс.

— Звучиш като наръчник за новобранци към изследователските групи. Мислиш ли, че в това ще има нещо интересно? — Той насочи телескопа, в който близкото вече струпване се беше събрало в центъра като разпилян талк.

— Може би. Имам предчувствие… — Чоунс спря, преглътна, премигна един-два пъти и леко се усмихна.

Смит изсумтя.

— Нека да определим местонахождението си по най-близките групи звезди и да минем наслуки през най-плътната. Едно към десет, че ще открием коефициента на Маккомин под 0,2.

— Ще изгубиш — промърмори Чоунс.

Той почувства бързата възбуда от вълнението, което винаги се появяваше щом като им предстоеше да навлязат в някой непознат свят. Това беше най-заразното чувство, което прихващаше стотици младежи всяка година. Младежи, като които и той някога е бил, събиращи се около групите, горящи от желание да видят световете, които техните потомци някой ден ще наричат свой дом, всеки ден изследовател…

Те определиха местоположението си, след което направиха първия си хиперпространствен скок в купа и започнаха да изследват звезди за планетарните системи. Компютрите свършиха своята работа. Информационните файлове нарастваха постоянно и всичко тръгна по задоволителния установен ред — докато на система 23, малко след приключването на скока, хиператомните мотори на кораба загаснаха.