Айзък Азимов - Океаните на Венера

— Дебели Юпитер и малки сателити! — извика Бигман, взирайки се с отвръщение в чернотата отвън. — Пет или шест часа в тази черна каша?

Афродита бе най-големия град на Венера с население над четвърт милион души.

Когато „Венюс Марвел“ стигна на една миля от него, водата наоколо бе осветена до зелена полупрозрачност от светлините му. Сред това тайнствено сияние можеха добре да бъдат различени тъмните загладени форми на спасителните съдове, които бяха изпратени да ги посрещнат след установяването на контакт по радиото. Те се плъзгаха до тях като мълчаливи спътници.

Колкото до Лъки и Бигман, те за пръв път виждаха един от венерианските подводни куполообразни градове. Омаяни от чудния обект пред тях, те почти забравиха неприятностите, през които току-що бяха минали.

От разстояние той приличаше на смагардовозелен приказен мехур, пробляскващ заради водата между тях и него. Те смътно можеха да различат сградите и мрежовата конструкция от колони, която подпираше градския купол, укрепвайки го срещу тежестта на водата над него.

Той стана по-голям и засвети по-ярко, когато се приближиха. С намаляването на пласта вода между тях и купола, зеленият цвят стана по-светъл. Градът Афродита изглеждаше по-реален, по-малко приказен, но още по-великолепен.

Накрая те се плъзнаха в огромен въздушен шлюз, който бе в състояние да побере малка флота товарни кораби или голям боен крайцер, и зачакаха да бъде изпомпана водата. След това „Венюс Марвел“ бе пренесен от шлюза в грава на силово поле.

Лъки и Бигман видяха как свалиха багажа им, сбогуваха се тържествено с Ривъл и Джонсън и взеха един скимър за към хотел Белвю-Афродита.

Бигман гледаше през извития прозорец, докато техният скимър със своите въртящи се с внушително достойнство жиро-крила се носеше леко сред градските колони.

— И така, това е Венера — каза той. — Все пак не зная дали си струва да се мине през толкова перипетии заради нея. Никога няма да забравя как океанът идваше насреща ни!

— Страхувам се, че това беше само началото — рече Лъки.

Бигман погледна неспокойно своя голям приятел.

— Наистина ли мислиш така?

— Зависи — сви рамена Лъки. — Нека видим какво има да ни каже Евънс.

Зеленият салон на Белвю-Афродита беше точно това, което показваше името му. Характерът на осветлението и неговото трепкане придаваше на масите и на гостите вид като на потопени в океана. Таванът представляваше обърната с дъното надолу купа, под която се въртеше бавно огромен сферичен аквариум, поддържан от изкусно поставени греди. Водата в него беше изпъстрена с ивици венериански водорасли, а сред тези колоритни „морски панделки“ плуваха най-красивите форми на живот на тази планета.

Отначало Бигман беше влязъл тук с намерение да вечеря. Той бе отегчен от липсата на меню за пунш, смутен от присъствието на келнери-хора, и обиден от факта, че в Зеления салон се яде само храна, доставена от управата и нищо друго. Той малко се успокои, когато мезето се оказа вкусно, а супата много добра.

В този момент засвири музиката, куполообразният таван започна постепенно да увеличава интензивността си на светене, а сферичният аквариум се завъртя.

Бигман зяпна от учудване и забрави за вечерята.

— Погледни това — каза той.

Лъки гледаше. Морските панделки бяха с различна големина. Те варираха от малки нишки с дължина два инча до широки и извиващи се пояси, които се простираха на повече от един ярд от единия до другия си край. Всички морски панделки бяха тънки като лист хартия и се движеха посредством свиване и разпускане на телата си. Те правеха вълнообразни движения, които преминаваха по цялата им дължина.

Всяка една от тях флуорисцираше и искреше с вестна светлина. Гледката беше великолепна. По страните на всяка морска панделка имаше малки ярки светлинни спирали: тъмночервени, розови и оранжеви, а също няколко сини и виолетови. Сред по-големите екземпляри имаше и такива с бели спирали. Те всички бяха обляни от светлозелената външна светлина. Като плуваха, цветните линии искряха и се преплитаха. За смаяното око те сякаш оставяха следи като небесна дъга във водата, избледнявайки само за да бъдат подновени с още по-ярки цветове.

Бигман неохотно се върна към десерта си. Келнерът го беше нарекъл „желе от водорасли“ и отначало дребният мъж бе погледнал блюдото с подозрение. Желето от водорасли бе на меки оранжеви воали, които бяха слепени един с друг, но достатъчно лесно се отделяха с лъжицата. За момент те оставаха сухи и безвкусни за езика, но после внезапно се стопяваха в гъста сиропирана течност, която беше истинска наслада.