Айзък Азимов - Океаните на Венера

Ако повърхността на Венера беше това, което изглеждаше на пръв поглед, „Венюс Марвел“ щеше да се разбие на парчета и да изгори напълно. А кариерата на Лъки Стар би завършила в този момент.

За щастие растителността, която изглеждаше така гъста, не беше нито трева, нито храсти, а водорасли. Равнината не беше повърхност от почва и скали, а повърхност на океан, който покриваше цялата планета.

Но дори при това положение „Венюс Марвел“ се удари в него с ужасен трясък и разкъса лигавите водорасли, проправяйки си път към дълбините. Лъки и Бигман бяха отхвърлени към стените.

Един обикновен кораб щеше да бъде смазан, но „Венюс Марвел“ бе конструиран така, че да може да влиза във водата с голяма скорост. Шевовете му бяха плътни, а формата аеродинамична. Крилата му, които Лъки нямаше време, нито знаеше как да прибере, бяха откъснати, а корпусът изпъшка от удара, но издържа.

Корабът се спускаше все по-надолу в зелено-черния мрак на венерианския океан. Плътната покривка от водорасли спираше почти напълно проникващата през облаците светлина. Изкуственото осветление на кораба не работеше. Очевидно при удара беше излязло от строя.

В главата на Лъки беше хаос.

— Бигман! — извика той.

Лъки опипа малкия гръден кош на марсианеца. Сърцето му биеше равномерно и той въздъхна с облекчение.

Лъки нямаше как да разбере какво бе станало с кораба. Знаеше, че в обгърналия ги пълен мрак няма да може да разбере как се управлява. Оставаше му само да се надява, че триенето на водата ще спре кораба, преди той да се е ударил в дъното.

Лъки потърси пипнешком отново Бигман и внимателно го изследва. На слепоочието му имаше подутина, но, доколкото успя да разбере, нямаше нищо счупено.

Бигман примига и изпъшка.

— Спокойно, Бигман — прошепна Лъки. — Ще се оправим.

Той далеч не беше сигурен в това, когато излезе в коридора. Пилотите трябваше да са живи и склонни към сътрудничество, ако на кораба бе съдено да стигне отново до родното пристанище.

Те се бяха изправили в седнало положение и започнаха да примигват, когато светлината от фенерчето на Лъки премина през вратата.

— Какво стана? — изпъшка Джонсън. — В един момент бях при управлението и после…

В очите му нямаше никаква враждебност, само болка и объркване.

„Венюс Марвел“ се върна отчасти към нормалното си състояние. Корабът беше тежко пострадал, но работата на прожекторите му отпред и отзад беше възстановена, а аварийното захранване включено, за да ги снабдява с цялата необходима за работата им енергия. Шумът от витлото се чуваше слабо, а коустерът показваше достатъчно добре своята трета, функция. Този кораб можеше да пътува не само в Космоса и във въздуха, но също и под водата.

Джордж Ривъл влезе в командната кабина. Той беше отчаян и очевидно объркан. На бузата си имаше рана, която Лъки беше измил, дезинфектирал и обилно напръскал с коагулум.

— Имаше няколко малки теча, но аз ги отстраних — каза Ривъл. — Крилата ги няма, а всички главни акумулатори са за отпадъци. Корабът се нуждае от голям брой поправки, но независимо от това, ние имаме късмет. Свършихте добра работа, мистър Уилямс.

— Предполагам, че ще ми обясните какво се случи — рече Лъки.

Ривъл се изчерви.

— Не зная. Мразя да говоря така, но не зная — отвърна той.

— А какво ще кажете вие? — обърна се Лъки към другия.

Тор Джонсън, който оправяше радиото, само поклати глава.

— Последните ясни мисли, които си спомням, са от времето, когато все още бяхме в облачния слой — каза Ривъл. — Оттогава не си спомням нищо до момента, в който открих, че се взирам във вашето фенерче.

— Използувате ли вие или Джонсън някакви наркотици? — попита Лъки.

Джонсън му хвърли гневен поглед.

— Не, никакви — измърмори той.

— Тогава какво ви извади от строя и двамата едновременно?

— Бих желал да зная — отвърна Ривъл. — Слушайте, мистър Уилямс, и двамата не сме аматьори. Нашите документи са за пилоти първи клас на коустер. — Той изпъшка. — Или поне бяхме първокласни пилоти. Може би след този инцидент ще ни бъдат отнети свидетелствата за правоуправление.

— Ще видим — рече Лъки.

— Хей, слушайте — сопна се Бигман, — каква е ползата да се говори за това, което е вече минало и си е отишло? Къде сме сега? Това искам да зная. Къде отиваме?

— Ние сме далеч от нашия курс — отвърна Тор Джонсън. — Толкова мога да ви кажа. Ще минат пет или шест часа преди да се отправим към Афродита.