Айзък Азимов - Океаните на Венера

— Е, смахнат марсианецо, качваш ли се? — попита Лъки.

Бигман беше спрял на входа на отворения шлюз, опирайки се с ръка на ръба му. Той все още гледаше към Венера. Видимата й половина бе почти изцяло огряна от Слънцето, но в източния й край настъпваше нощната сянка, премествайки се бързо с движението на станцията по орбитата си.

Лъки, който все още се движеше, хвана на свой ред ръба на шлюза и постави другата си ръка на задника на Бигман. В условията на безтегловност малкото тяло на Бигман се премяташе навътре, докато фигурата на Лъки се люлееше отвън.

Лъки сви мускула на ръката си и с леко плавно движение се понесе навътре. Нямаше причина да му е леко на сърцето в този момент, но бе принуден да се усмихне като видя Бигман разперен като орел във въздуха да се задържа неподвижен с опрян на вътрешния шлюз връх на пръста на облечената в специална ръкавица ръка. Външният шлюз се затвори след Лъки.

— Слушай, важна клечко — каза Бигман. — Някой ден ще те зарежа и ти ще можеш да си вземеш друг…

Въздухът изпълни със съскане малкото помещение и вътрешният шлюз се отвори. Двама мъже преплаваха бързо през него, избягвайки клатушкащите се крака на Бигман.

— Срещате ли някакви трудности, джентълмени? — попита вторият мъж, който беше по-висок и с по-светла коса, но имаше също толкова големи мустаци.

— Можете да ни помогнете като ни дадете стая и ни оставите да си свалим скафандрите — каза надменно Бигман, който бе стъпил на пода и сваляше скафандъра си, докато говореше. Лъки беше вече смъкнал своя.

Мъжете минаха през вътрешния шлюз и той също се затвори след тях. Скафандрите с изстудена от космическия студ външна повърхност се покриха целите със скреж, когато влагата от топлия въздух в коустера се пресече върху тях. Бигман ги метна върху облицованите с керамични плочки полици, където ледът можеше да се топи.

— Да видим сега — каза тъмнокосия мъж. — Вие двамата сте Уилям Уилямс и Джон Джонс. Така ли е?

— Аз съм Уилямс — каза Лъки.

Да използува този псевдоним при нормални условия беше станало за Лъки втора природа. За членовете на Научния съвет беше обичайно винаги да избягват публичността. Това особено се препоръчваше сега при тази объркана и несигурна обстановка на Венера.

— Надявам се, че документите ни са в ред, а багажът ни е на борда — продължи Лъки.

— Всичко е наред — каза тъмнокосият. — Аз съм пилотът, Джордж Ривъл, а това е моят помощник Тор Джонсън. Потегляме след няколко минути. Кажете ни, ако се нуждаете от нещо.

На двамата пътници бе показана тяхната малка каюта, а Лъки тихо въздъхна. Той никога не се чувстваше твърде удобно в Космоса освен в своя крайцер „Светкавичния Стар“, който сега почиваше в хангара на космическата станция.

— Между другото, нека ви предупредя, че щом напуснем орбитата на космическата станция, няма да бъдем повече в състояние на безтегловност — каза Тор Джонсън с плътен глас. — Ако хванете космическа болест…

— Космическа болест! — извика Бигман. — Планетен селяндур, още от бебе понасям промяна на гравитацията по-добре, отколкото вие сега! — Той опря пръст на стената, направи едно бавно салтомортале, докосна отново стената и завърши със стъпала на половин инч от пода. — Опитайте това някой ден, когато се чувствате истински мъж.

— Я виж — усмихна се помощник-пилотът, — какъв дребосък, а толкова пъргав!

— Дребосък! — пламна веднага Бигман. — Защо мило приятелче… — извика Бигман, но ръката на Лъки беше вече на рамото му и той преглътна останалата част от изречението — Ще се видим на Венера — промърмори заплашително той.

Тор, продължавайки да се усмихва, последва своя командир към командната кабина в челото на кораба.

— Слушай, Лъки, какво ще кажеш за тези мустаци — попита Бигман, чийто гняв бе преминал веднага. — Никога не съм виждал толкова големи.

— Те са само един венериански обичай, Бигман — отвърна Лъки. — Мисля, че практически всички на Венера си пускат такива мустаци.

— Така ли? — попита учудено Бигман, поглаждайки с пръсти мястото над горната си устна. — Чудя се, как ли ще изглеждам с тях.

— С толкова големи ли? — усмихна се Лъки. — Ще скрият цялото ти лице.

Той избегна юмручния удар, който Бигман се опита да му нанесе, точно когато подът затрепери леко под краката им и „Венюс Марвъл“ напусна космическата станция. Коустерът обърна своя нос към стесняващата се спирална траектория, която щеше да го свали „долу“ на Венера.

Лъки почувствува облекчение, когато корабът започна да набира скорост. Кафявите му очи бяха замислени, а умното му лице с фини черти бе спокойно. Той беше висок и изглеждаше слаб, но зад измамната слабост се криеха стоманени мускули.