Айзък Азимов: Позитронният човек

1. Роботът не може да навреди на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество.

2. Роботът трябва да се подчинява на заповедите, получени от човешки същества, освен когато тези заповеди влизат в противоречие с Първия закон.

3. Роботът трябва да защитава съществуването си, освен когато това влиза в противоречие с Първия и с Втория закон.

— Заповядайте, седнете, сър, — хирургът посочи стола пред бюрото си. — Моля.

— Благодаря — каза Ендрю Мартин.

Той се настани невъзмутимо на стола. Правеше всичко невъзмутимо. Такава беше природата му. Черта, която никога нямаше да се промени. Ако някой го погледнеше в този миг, въобще не би помислил, че Ендрю Мартин се е вкопчил в последната си надежда. Но беше вярно. Прекоси половината континент заради този разговор. В него бе заложена последната останала му надежда да постигне главната цел на живота си — всичко зависеше от това. Всичко.

Лицето на Ендрю беше гладко и безизразно, но внимателен наблюдател можеше и да си представи, че забелязва намек за лека меланхолия в очите му. Косата му беше права, светлокафява, доста хубава, изглеждаше старателно обръснат — нито брада, нито мустаци, нищо. Дрехите му бяха добре скроени и спретнати, предимно кадифени в червено-пурпурна гама. Но безспорно старомодни, свободно развяващи се в стил „драперия“, популярен преди няколко поколения и рядко срещан напоследък.

И в лицето на хирурга се забелязваше несъмнена безизразност. Но това едва ли можеше да учуди някого, защото лицето на хирурга, както и всичко останало, бе направено от леко бронзирана неръждаема стомана. Седеше вдървено изправен зад внушително бюро в стая без прозорци, високо над езерото Мичиган и гледаше към Ендрю Мартин с ненадминато спокойствие и уравновесеност в светещите очи. Пред него на бюрото имаше лъскава метална табелка със серийния му номер — обичайният фабричен набор от букви и цифри.

Ендрю Мартин не обърна никакво внимание на бездушната поредица от знаци. Скучните технически обозначения не го интересуваха в момента, а и от много отдавна. Ендрю не изпитваше нужда да нарича робота-хирург иначе, освен „докторе“.

Хирургът предупреди:

— Това е напълно извън правилата. Знаете, нали, сър. Напълно.

— Да. Знам — потвърди Ендрю Мартин.

— Трудно ми беше да мисля за нещо друго, откакто вашето искане привлече вниманието ми.

— Искрено съжалявам, за неудобствата, които може би съм ви причинил.

— Благодаря. Ценя вашата загриженост.

Всичко беше много официално, много вежливо и много безполезно. И двамата си играеха на думи — никой не искаше да пристъпи към съществената част. Хирургът замълча. Ендрю очакваше да продължи. Но мълчанието се проточи.

Така доникъде няма да стигнем, помисли си Ендрю. А на хирурга каза:

— Докторе, бих желал да знам колко бързо може да бъде направена операцията.

Хирургът видимо се поколеба. После проговори меко, с неизбежната нотка на уважение, която всеки робот винаги използва в разговор с човешко същество:

— Не съм убеден, сър, че напълно разбирам как може да бъде осъществена такава операция, още по-малко как е възможно някой да я поиска. И все още не знам кой ще бъде обектът на предложената операция.

На лицето на хирурга сигурно щеше да се изпише почтителна непреклонност, ако елегантните очертания на неръждаемата стомана бяха в състояние по някакъв начин да покажат такова изражение… или каквото и да е друго.

Дойде ред и на Ендрю Мартин да помълчи.

Вгледа се в дясната ръка на робота-хирург — режещата ръка — отпусната на бюрото в пълен покой. Беше великолепно изработена. Оформените с истинска артистична красота дълги пръсти с източени краища имаха изящно плавни извивки, толкова функционални, че всеки лесно можеше да си представи как скалпелът пасва в тях и незабавно, в началния миг на действието, се слива в идеална хармония с пръстите — хирургът и скалпелът се превръщат в единен инструмент с удивителни способности.

Вдъхва сигурност, помисли Ендрю. Нямаше да има колебания в работата на хирурга, никаква засечка, никакво потрепване, никакви грешки или дори вероятност за грешки.

Разбира се, подобни умения вървяха ръка за ръка със специализацията — така желана от човечеството, че малко роботи в това ново време получаваха самостоятелни мозъци. Мнозинството бяха обикновени придатъци към необхватно мощните централни процесори, чиито изчислителни възможности далеч не можеха да се вместят в пространствено ограничените размери на отделния робот.