Айзък Азимов: Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Казано по-просто, тя беше сигурна, с убедеността на професионален физиолог, в ускоряването на пулса си, когато наблюдаваше чертите на лицето му, надвесен над своята работа и гледаше бързите, сигурни, точни движения на пръстите му.

Лицето й, обаче, оставаше безучастно, понеже тя не одобряваше действията на своя неинтелектуален сърдечен мускул.

Огледалото й казваше достатъчно ясно, че тя не е обикновена. Напротив. Тъмните й очи бяха раздалечени, на устните й трептеше весела усмивка, което не се случваше често, а фигурата й я дразнеше, тъй като явно пречеше за правилното възприемане на професионализма й. Искаше й се да подсвиркват, или да проявяват съответния интелектуален еквивалент, след нея заради способностите й, а не заради извивките на тялото й.

Дювал поне ценеше високо квалификацията й и изглеждаше неподатлив на привлекателността й, заради което тя го уважаваше още повече.

Най-накрая тя заговори:

— Докторе, Бенеш ще кацне след по-малко от трийсет минути.

— Хмм … . Защо сте тук? Работното ви време свърши.

Макар Кора да можеше да възрази, че същото се отнася и за него, тя замълча, понеже знаеше, че работният му ден свършва, когато е приключил работата си. Беше стояла с него толкова пъти по цели шестнайсет часа, но въпреки това той може би щеше да заяви при това напълно искрено, че тя работи по осем часа на ден.

— Чакам, за да го видя — добави тя.

— Кого?

— Бенеш. Това не ви ли вълнува, докторе?

— Не. Защо трябва да ме вълнува?

— Той е голям учен, а освен това казват, че има важна информация, която може да революционизира всичко, което правим.

— Наистина ли? — Дювал взе от купчината най-горната фотография, остави я встрани и посегна за следващата.

— Целта ни ще бъде по-лесно достижима с тези знания.

— Това вече се прави. Всичко, което Бенеш ще ни каже, ще послужи само на тези, които искат война. Всичко, което Бенеш ще направи, ще бъде увеличената вероятност за унищожение на света.

— Но, д-р Дювал, вие казахте, че подобряването на техниката би могло да бъде от голяма важност за неврофизиолозите.

— Така ли? Е, добре, казал съм го. Но дори и така да е, бих ви препоръчал да си тръгвате, мис Питърсън — той я погледна отново . Стори й се, че гласът му омекна за малко. — Изглеждате уморена.

Кора механично вдигна ръка към косата си, защото, преведена на женски, думата „уморена“ означава „разрошена“.

— Веднага щом Бенеш пристигне — заяви тя. — Обещавам. Между другото …

— Да?

— Утре ще използвате ли лазера?

— Точно това се опитвам да реша сега. Ако, разбира се, ми позволите, мис Питърсън.

— Моделът 6951 не може да се използва.

Дювал остави фотографията и се облегна.

— Защо?

— Не е достатъчно надежден. Не мога да го фокусирам правилно. Предполагам, че проблемът е в един от тунелните диоди, но все още не съм открила точно кой.

— Добре. Пригответе един годен за всеки случай и то преди да си тръгнете. А утре …

— Утре ще разбера какво не е в ред с 6951.

— Да.

Кора тръгна към вратата, хвърли поглед към часовника си и каза:

— Двайсет и една минути, а казват, че самолетът се движи по график.

Отговора беше неопределен звук, който показваше, че не беше я чул. Тя излезе и бавно затвори вратата след себе си.

Капитан Уйлям Оуънс потъна дълбоко в меката седалка на лимузината. Потри уморено острия си нос и стисна широките си челюсти. Усети, че колата се издига върху силните струи сгъстен въздух и след това се насочва напред напълно хоризонтално. Не долови и най-слаб шум от турбо-двигателя, макар че в него тръпнеха нетърпеливо петстотин конски сили.

През бронираните прозорци отляво и отдясно се виждаше мотоциклетния ескорт. Другите коли бяха разположени отпред и отзад, съживявайки нощта с проблясъците на полузатъмнените си фарове.

Това го караше да се чувства важен, тази полуармия от стражи, но, разбира се, не той беше причината. Не беше дори и заради човека, когото отиваха да посрещнат — не заради човека, просто като човек, а само заради съдържанието на големия му ум.

От ляво на Оуънс седеше шефът на Сикрът Сървис. За анонимността на службата говореше фактът, че Оуънс не беше сигурен за името на човека до него, който от очилата без рамки до консервативните обувки, приличаше на професор или на продавач в галантерия.

„Полковник Гендър“ — беше казал предпазливо Оуънс, докато се здрависваха. „Гондър — беше тихият отговор. — Добър вечер, капитан Оуънс“.