Айзък Азимов: Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

— Радвам се, че вече е тук — добави Оуънс.

— Не чак толкова, колкото мене. И преди самолетите са били унищожавани посред полет.

Вратата на самолета се отвори и веднага се появи Грант. Той се огледа и им помаха.

— Поне той изглежда невредим. Къде ли е Бенеш? — каза полковник Гондър.

Като че ли в отговор на въпроса му, Грант се отдръпна встрани, за да пропусне Бенеш. За миг усмихнатият Бенеш остана неподвижен. След това пъргаво изприпка по стълбата, като държеше в ръка очукан куфар. Грант го последва. След тях вървяха пилота и помощника му.

Полковник Гондър го чакаше на най-долното стъпало.

— Професор Бенеш. Радвам се да ви видя тук! Казвам се Гондър. От този момент, аз ще отговарям за вашата безопасност. Това е Уйлям Оуънс. Мисля, че го познавате.

Очите на Бенеш светнаха. Пусна куфара и разтвори ръце. Полковник Гондър незабелязано го вдигна.

— Оуънс! Да, разбира се. Една нощ се напихме заедно. Добре си спомням. Една дълга и досадна следобедна сесия, където всичко, което беше интересно не можеше да се каже, така че отчаянието ме беше покрило като сиво одеяло. С Оуънс се срещнахме на вечеря. С него имаше петима негови колеги, които не си спомням много добре. Оуънс и аз, обаче, отидохме в един малък клуб, с джаз и танци, и пихме шнапс, а Оуънс беше много любезен с едно от момичетата. Оуънс, помните ли Ярославич?

— Колегата ви, който беше с вас? — опита се да си спомни Оуънс.

— Точно така. Обичаше шнапса, повече от допустимото, но не му беше позволено да пие. Трябваше да остане трезвен. Такива бяха строгите заповеди.

— За да ви наблюдава ли?

Бенеш изрази съгласието си с едно дълго вертикално движение на главата си и със сериозно издаване напред на долната си устна.

— Продължавах да му предлагам ликьор. Казах му: Милан, прашното гърло е вредно за мъжа, но трябваше да продължи да отказва, въпреки, че очите му щяха да изтекат. Не беше хубаво от моя страна.

Оуънс се усмихна и кимна.

— Да се качваме в лимузината и да тръгваме към щаба. Първо ще трябва да ви покажем на всички, че сте тук. След това ви обещавам, че ще спите двайсет и четири часа преди да ви зададем какъвто и да е въпрос.

— Предполагам, че шестнайсет ще са достатъчни. Но преди това — той се огледа неспокойно. — Къде е Грант? А, ето го.

Спусна се към младия агент с протегната ръка.

— Грант! Довиждане. Благодаря ви. Много ви благодаря! Ще ви видя отново, нали?

— Възможно е — отвърна Грант. — Лесно е да ме откриете. Просто се огледайте за някоя гнила работа и аз ще съм там, на самия връх.

— Радвам се, че успяхте да се справите с тази гнила работа.

Грант се изчерви.

— Тази гнила работа беше важна, професоре. Радвам се, че успях да помогна.

— Знам. Довиждане! Довиждане!

Бенеш му помаха с ръка и се върна към лимузината.

Грант се обърна към полковника.

— Ще наруша ли сигурността ако си тръгна веднага, шефе.

— Върви … И, между другото, Грант …

— Да, сър?

— Добра работа!

— Правилният израз, сър, е „Голямо шоу“. Не отговарям на нищо друго.

Докосна язвително с пръсти слепоочието си и си тръгна.

Грант напуска, помисли си той, а след това — влиза Добрия Стар Чарли!

Полковникът се обърна към Оуънс.

— Влезте при Бенеш и поговорете с него. Аз ще съм в първата кола. Щом пристигнем в щаба искам да сте готов с твърдо потвърждение, ако сте открили такова или с твърдо отрицание. Не желая нищо друго.

— Той си спомни епизода с пиянството — каза Оуънс.

— Точно така — недоволно отвърна полковникът. — Той си го спомни прекалено бързо и твърде подробно. Поговорете с него.

Всички се бяха качили и колоната потегли, набирайки скорост. Грант ги наблюдаваше отдалеч, след това им помаха, без да има предвид някого.

Щеше да има свободно време, а той знаеше как точно щеше да го прекара след една нощ сън. Усмихна се, предвкусвайки приятните изживявания.

Колоната напредваше предпазливо. Шумът и спокойствието в града се променяха в различните квартали през различните часове, а обичайните за тази част на града и за този час бяха добре известни.

Колите с бучене преминаваха покрай наредените един до друг складове. Мотоциклетите се движеха напред. В първата лимузина полковникът отново се мъчеше да предположи реакцията на Другите срещу успешния удар.

Саботажът в щаба беше винаги възможен. Не можеше да се сети за някаква предпазна мярка, която да не беше взета, но в неговата работа беше аксиома, че никакви предпазни мерки не са достатъчни.