Айзък Азимов - Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

— Не мисля …

— Няма значение — звукът на течаща вода направи невъзможен по-нататъшния разговор.

Грант се появи, чувствайки се поне малко по-цивилизован.

— Но все пак отиваме в щаба, нали?

— Да, сър.

— Добре, синко — каза кротко Грант. — Но ако усетя, че се опитваш да ме изиграеш, ще те нарежа на парчета.

— Да, сър.

Грант се намръщи при спирането на колата. Утрото беше сиво и влажно. Щеше да вали, районът представляваше смесица от разнородни складове, а преди четвърт миля бяха преминали покрай зона, заградена с въжета.

— Какво е ставало тук? — попита Грант и спътникът му показа обичайната си неосведоменост.

Сега бяха спрели и Грант внимателно постави ръка върху ръкохватката на револвера си.

— По-добре ми кажи какво следва.

— Пристигнахме. Това е секретен държавен обект. Не прилича на такъв, но е.

Младият мъж излезе от колата, последван от шофьора.

— Мистър Грант, моля, останете в колата.

Двамата се отдалечиха на стотина фута 1 1 Англ. мярка за дължина, равна на 30.48 см. Навсякъде в книгата са запазени оригиналните английски мерни единици. — Б. пр. , докато Грант се оглеждаше внимателно наоколо. С внезапно трепване колата се задвижи и за част от секундата той изгуби контрол над себе си. Овладявайки се, опита да отвори вратата на колата, след това се поколеба, наблюдавайки учудено как гладките стени се издигат навсякъде около него.

Трябваше му малко време за да разбере, че се спуска заедно с колата и че колата е стояла върху асансьорна шахта. Когато го осъзна беше вече твърде късно да напусне колата.

Капакът се затвори над него и Грант остана в пълна тъмнина. Включи фаровете на колата, но те безполезно плиснаха светлина в заоблената крива на издигащата се стена.

Не можеше да направи нищо друго, освен да изчака няколко мъчителни минути, докато накрая колата спря.

Отвориха се две широки врати и мускулите на Грант се напрегнаха, готови за действие. Наложи си да се отпусне. Очакваше го двуместен мини-автомобил, управляван от военен полицай — истински военен полицай с напълно редовна военна униформа. На каската му бяха изписани буквите ОМОС. Върху мини-автомобила се виждаше същия надпис.

Автоматично Грант се опита да разчете съкращението.

— Обединени морски осигурителни сили — промърмори той. — Организация на младите образовани скаути.

— Какво? — каза той на глас. Не беше чул забележката на полицая.

— Бихте ли се качили, сър — повтори сковано полицаят, като посочи празната седалка.

— Разбира се. Доста просторно е тук.

— Да, сър.

— Колко е голям този обект?

Преминаваха през голям зала, покрай чиито стени бяха наредени камиони и мотокари с надпис ОМОС.

— Доста голям е — отвърна военният полицай.

— Ето това харесвам на всички тук — заяви Грант. — Пълни са с безценна информация.

Автомобилът се изкачи гладко по наклонена рампа на по-горно и доста по-населено ниво. Униформени мъже и жени се движеха делово, а наоколо се усещаше неопределено, но безспорно вълнение.

Грант се улови, че следи стъпките на забързано момиче, облечено в униформа на медицинска сестра. Върху извивката на едната й гърда спретнато беше изписано ОМОС. Спомни си за плановете, които кроеше предишната вечер.

Ако това е нова задача …

Автомобилът зави рязко и спря пред едно бюро.

— Чарлз Грант, сър — смутолеви военният полицай.

Служителят зад бюрото остана неподвижен при тази информация.

— Име? — попита той.

— Чарлз Грант — отговори Грант, — както каза добрия човек.

— Картата ви, моля.

Грант я подаде. Служителят бегло погледна релефния номер, гравиран върху нея. Пъхна я в идентификатора, поставен на бюрото му, докато Грант гледаше без всякакъв интерес. Функционално, той беше същия като джобния му идентификатор, но прекалено голям и неудобен. Върху сивия, безличен екран се появи неговия собствен портрет — в профил и анфас. Изглеждаше така, както на Грант винаги му се беше струвало — мрачен и по гангстерски заплашителен.

Къде беше открития, честен поглед? Къде беше чаровната усмивка? Къде бяха трапчинките на бузите, които подлудяваха момичетата? Ясно се виждаха само тези тъмни, навъсени вежди, които му придаваха такъв гневен вид. Щеше да бъде чудо, ако някой го разпознаеше.

Служителят успя да го направи и то очевидно без усилие — един поглед към снимката, един поглед към Грант. Измъкна картата, подаде му я и му махна, че може да продължава.