Айзък Азимов: Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Не оказвай натиск, бяха му казали. Не форсирай събитията. Но цялата операция е жизненоважна. Изключително важна.

Спокойно, бяха му казали, но всичко зависи от тебе — твоята страна, света, човечеството.

И ето, беше направено. Може би никога нямаше да успее, ако Те не се страхуваха да не убият Бенеш. Когато Те разбраха, че единственият им изход е да убият Бенеш, беше вече твърде късно и той успя да се измъкне.

Единственото, което Грант можеше да покаже, беше драскотина от куршум по ребрата, за която се погрижи един дълъг бинт.

Сега, обаче, беше изморен, изморен до мозъка на костите си. Физически изморен, разбира се, но също така и уморен от цялата тази лудост. Преди десет години, в колежа, го бяха нарекли гранитния Грант и той, като последен глупак, се опита да го докаже на футболното игрище. Резултатът беше счупена ръка, но поне има късмета да запази носа и зъбите си. Устните му се разтеглиха в безмълвна усмивка.

Оттогава му остана също и навика да не употребява първото си име. Само едносричното изгрухтяване — Грант. Много мъжествено. Много силно.

По дяволите. Какво му даваше това, освен изхабеност и добра перспектива за къс живот. Току-що беше прехвърлил трийсетте и беше време да се върне към първото си име. Чарлз Грант. Може би дори Чарли Грант. Добрият стар Чарли Грант!

Трепна, но се намръщи на себе си. Трябва да стане. Добрият Чарли Грант. Това е. Добрият стар кротък Чарли Грант, който обича да седи в кресло и да се люлее. Здрасти, Чарли, какъв хубав ден. Здравей, Чарли, изглежда, че ще вали.

Намери си тиха работа, добри ми стар Чарли, и избутай до пенсия.

Грант погледна встрани към Ян Бенеш. Дори откри нещо познато в тази шокираща прошарена коса, в лицето с големия, месест нос над рошавите мустаци, които също сивееха. Носът и мустаците биха дали добър материал на аниматорите, но оставаха очите, заобиколени с дребни бръчици и хоризонталните черти, които никога не изчезваха от челото му. Дрехите на Бенеш бяха умерено лошо скроени, но бяха тръгнали набързо, без да имат време за по-добри шивачи. Ученият наближаваше петдесет, но изглеждаше по-стар.

Бенеш се беше наклонил напред и наблюдаваше светлините на приближаващия град.

— Професоре, били ли сте вече в тази част на страната — обади се Грант.

— Никога не съм бил, в която и да е част на вашата страна — отвърна Бенеш — или, може би, това беше въпрос-уловка?

В говора му имаше слаба, но доловима следа от акцент.

— Не. Просто разговарям. Градът пред нас е втория ни по големина. Възможно е да живеете тук. Аз съм от другия край на страната.

— За мене е без значение. Единият край. Другият край. Щом съм тук. Ще бъде … — не завърши думите си, но в очите му се появи тъга.

Трудно е да изоставиш всичко, дори и да чувстваш, че трябва, помисли си Грант.

— Ще се погрижим да не ви остане време за мрачни размисли, професоре. Ще ви намерим работа.

Бенеш остана тъжен.

— Сигурен съм. Очаквам го. Това е цената, която ще платя, нали?

— Предполагам, че е така. Знаете, че ни коствахте известни усилия.

Бенеш сложи ръка на рамото на Грант.

— Рискувахте живота си. Високо ценя това. Можеха да ви убият.

— Възможността да ме убият е нещо нормално за мене. Рискове на професията. За това ми плащат. Не чак толкова, колкото ако свирех на китара или играех бейзбол, но приблизително толкова, колкото чувстват, че струва живота ми.

— Не можете да продължавате така.

— Трябва. Моята служба ме задължава. Когато се върна ще има ръкостискания и едно притеснено „добра работа“. Нали знаете, мъжествена сдържаност и други такива. А след това „А сега следващата задача, но освен това трябва да приспаднем разходите за този бинт. Разходите трябва да се следят.“

— Вашият цинизъм не може да ме заблуди, млади човече.

— Той трябва да заблуди мене, професоре, или ще трябва да се откажа — Грант беше почти изненадан от неочакваната горчивина в гласа му. — Затегнете колана си, професоре. Тази летяща развалина сигурно има проблеми с кацането.

Въпреки предсказанията на Грант, самолетът се приземи гладко и, като направи завой, спря.

Хората на Сикрът Сървис се приближиха. От камионите наскачаха войници и образуваха кордон около самолета, като оставиха път за моторизираната стълба.

Трите лимузини спряха до самата стълба.

— Наблягате на сигурността, полковник — подметна Оуънс.

— По-добре прекалено, отколкото недостатъчно.

Оуънс забеляза удивен, че устните му зашепнаха безмълвна молитва.