Айзък Азимов: Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Сега се намираха в покрайнините на летището. Някъде напред и нагоре се намираше допотопният самолет, приготвящ се за кацане.

— Велик ден, нали? — каза меко Гондър. Всичко около този човек приличаше на шепот, дори и ненатрапчивата кройка на дрехите му.

— Да — съгласи се Оуънс, като се опита да скрие напрежението в едносричния си отговор. Не че се чувстваше особено напрегнат, просто гласът му винаги звучеше така. Изглежда, че напрегнатата атмосфера подхождаше на тесния му, изострен нос, на издължените му очи и на продълговатите му скули.

Усещаше, че понякога става точно това. Хората очакваха да бъде нервен, когато всъщност не беше. Поне не повече от останалите. От друга страна, по тази причина, понякога хората се отдръпваха от пътя му, без дори да беше помръднал пръст. Това, може би, беше нещо като компенсация.

— Докарването му тук е голям удар — заговори Оуънс. — Разузнаването заслужава похвала.

— Заслугите принадлежат на нашия агент. Той е най-добрия ни човек. Мисля, че тайната му е в това, че изглежда като романтичен агент.

— Като какъв?

— Слаб е. Играл е футбол в колежа. Изглежда добре. Има ужасно приличен вид. Един поглед към него и врагът би си казал: Вижте. Ето как би трябвало да изглежда един от Техните тайни агенти, така че разбира се той не би могъл да бъде такъв. След което го отхвърлят и откриват твърде късно, че той е такъв.

Оуънс се намръщи. Сериозно ли говореше? Или само се шегуваше за да разсее напрежението.

Гондър продължи:

— Разбира се, вие осъзнавате, че вашето участие не е никак маловажно. Ще трябва да потвърдите, че това е той.

— Ще го направя — засмя се нервно Оуънс. — Няколко пъти съм го срещал на научни конференции от Другата страна. Една вечер се напихме с него. Е, не бяхме напълно пияни, а просто весели.

— Изпусна ли се да каже нещо?

— Не го напих за да го накарам да говори. Във всеки случай, той не каза нищо. Не беше сам. Техните учени през цялото време се движат по двама…

— А вие казахте ли нещо? — въпросът беше зададен меко, но намеренията зад него очевидно не бяха такива.

Оуънс повторно се засмя.

— Повярвайте ми, полковник, няма нищо, което аз да знам, а той да не знае. Бих могъл да му говоря цял ден без никаква опасност.

— Иска ми се и аз да знаех нещо за това. Възхищавам ви се, капитане. Това е технологично чудо, което може да преобрази света и има само неколцина души, които могат да го разберат. Човешкият ум се отдалечава от човека.

— На практика не е точно така — възрази Оуънс. — Доста сме. Бенеш, разбира се, е само един, а аз съм на много мили от неговата класа. Всъщност, аз не знам много повече от това, което ми е необходимо, за да проектирам моя кораб. Това е всичко.

— Но ще разпознаете Бенеш?

Изглежда, че шефът на Сикрът Сървис изискваше безкрайно преосигуряване.

— Дори ако има брат-близнак, какъвто със сигурност няма, аз ще го разпозная.

— Не е само академичната гледна точка, капитане. Нашият агент Грант е добър, както казах, но все пак съм малко изненадан, че успя да го направи. Питам се, дали не става дума за двойна смяна? Дали Те не са очаквали, че ще се опитаме да им отнемем Бенеш и да са ни приготвили псевдо-Бенеш.

— Мога да открия замяната — настоя самоуверено Оуънс.

— Не можете да си представите какво може да се направи в наши дни с помощта на пластичната хирургия и наркохипнозата.

— Няма значение. Лицето може да ме излъже, но не и разговорът. Или познава Техниката — шепотът на Оуънс ясно постави главна буква на думата — по-добре от мене, или не е Бенеш, както и да изглежда. Могат да подправят тялото на Бенеш, но не и ума му.

Вече се намираха на пистата. Полковник Гондър погледна часовника си.

— Чувам го. Самолетът ще кацне след няколко минути — съвсем на време.

Към кордона, заобикалящ пистата, се присъединиха още въоръжени мъже и бронирани коли, и я превърнаха в окупирана територия, достъпна само за упълномощените лица.

На хоризонта в ляво загасваха последните градски светлини.

Оуънс изпусна въздишка на безкрайно облекчение. Най-после, след малко Бенеш ще бъде тук.

Щастлив край?

Намръщи се на въпросителната интонацията, която умът му неволно прибави към тези две думи.

„Щастлив край!“ помисли си мрачно, но интонацията отново му се изплъзна от контрол, така че мисълта му пак стана „Щастлив край?“.

ГРАНТ наблюдаваше бавното приближаване на градските светлини с нарастващо облекчение. Никой не му даде подробности за важността на д-р Бенеш — освен очевидния факт, че той беше учен, притежаващ жизненоважна информация. Бяха му казали, че е най-важния човек в света, а след това пропуснаха да обяснят защо.