Айзък Азимов - Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Светлина?

За момент му се стори, че в една от сградите, които приближаваха, проблесна светлина. Грабна телефона за да предупреди мотоциклетния ескорт.

Говореше бързо и ожесточено. Един от мотоциклетите се откъсна напред.

В същия миг, някъде напред и встрани, приглушено изрева автомобилен двигател и миг по-късно самият автомобил се появи стремглаво от една тясна уличка.

Фаровете му бяха загасени и при внезапната му поява никой не разбра точно какво се случва. По-късно никой не успя да опише точно събитията.

Колата-торпила, насочила се право към средната лимузина, в която се намираше Бенеш, се сблъска с отиващия напред мотоциклет. При последвалия удар, мотоциклета бе размазан, а мотоциклетиста — отхвърлен мъртъв настрани. Колата-бомба се отклони и само закачи задницата на лимузината.

Последваха още няколко сблъсъка. Неуправляемата кола се завъртя и след като се блъсна в една телефонна кабина, спря. Колата-камикадзе, също станала неуправляема, се удари в една тухлена стена и избухна в пламъци.

Лимузината на полковника спря. Мотоциклетите с писък спираха и се насочваха обратно към тях.

Гондър изскочи, втурна се към разбитата кола и отвори вратата й.

Оуънс, пораздрусан, с кървяща драскотина на едната скула попита:

— Какво стана?

— Няма значение. Как е Бенеш?

— Ранен е.

— Жив ли е?

— Да. Помогнете ми.

Двамата заедно повдигнаха и издърпаха Бенеш от колата. Очите на Бенеш бяха отворени, но гледаха със стъклен поглед, а от устните му се чуваха несвързани слаби звуци.

— Как сте, професоре?

— Главата му се удари силно в дръжката на вратата — поясни тихо Оуънс. — Предполагам, че е получил сътресение. Но той е Бенеш. Сигурен съм.

— Сега вече знаем това, ти … — изкрещя Гондър, като с мъка преглътна последните думи.

Вратата на първата лимузина беше отворена. Двамата повдигаха Бенеш, за да го поставят на седалката, когато се чу изстрел от пушка. Гондър се хвърли в колата върху Бенеш.

— Да се махаме оттук — викна той.

Колата и половината от мотоциклетния ескорт тръгнаха. Другите останаха назад. Полицаите се втурнаха към сградата, от която се чу изстрелът. Гаснещата светлина на горящата кола-камикадзе придаваше адски оттенък на сцената.

В далечината се чуваше шума на тълпата, която започваше да се събира.

Гондър държеше главата на Бенеш в скута си. Ученият беше изпаднал в безсъзнание, дишането му беше забавено, а пулсът — слаб.

Гондър се загледа мрачно в човека, който може би щеше да умре, преди колата да стигне до целта си и отчаяно промърмори:

— Почти бяхме стигнали! Почти!

ГРАНТ чу в просъница думкането. С мъка се надигна и потътри крака към вратата, като се прозяваше.

— Идвам …

Чувстваше се упоен и искаше да се чувства така. С течение на времето беше свикнал да се събужда от всеки странен шум. Незабавно заставаше нащрек. Вземете малко сън, добавете щипка думкане с юмруци и ще получите незабавен цъфтеж на такъв хубав живот.

Но сега беше свободното му време и не искаше да го безпокоят.

— Какво искате?

— Полковникът ме изпраща, сър — чу се от другата страна на вратата. — Отворете веднага.

Против волята си, Грант се разсъни напълно. Пристъпи отстрани на вратата и се прилепи до стената. Отвори вратата, колкото позволяваше веригата и каза:

— Пъхнете личната си карта.

Отвън подадоха картата, той я взе и я отнесе в спалнята. Потърси портфейла си и измъкна идентификатора си. Вкара картата и прочете резултата върху прозрачния екран.

Върна я обратно и откачи веригата — въпреки всичко готов за появата на оръжие или някаква друга проява на враждебност.

Младият човек, който влезе, изглеждаше напълно безопасен.

— Трябва да дойдете с мене в щаба, сър.

— Колко е часа?

— Около шест и четиридесет и пет, сър.

— Сутринта?

— Да, сър.

— За какво съм им потрябвал по това време?

— Не знам, сър. Изпълнявам заповед. Ако обичате елате с мене. Съжалявам. Аз също не исках да ставам, но се наложи — младежът се опита да придаде ирония на думите си.

— Имам ли време да се избръсна и да взема един душ?

— Ами…

— Добре тогава, имам ли време да се облека?

— Да, сър. Но бързо!

Грант потърка с пръсти четината по лицето си и си помисли доволен, че поне вечерта беше взел душ.

— Дайте ми пет минути да се приготвя.

— За какво става дума? — провикна се откъм банята.

— Не знам, сър.

— В кой щаб отиваме?