Елисавета Багряна - Животът, който исках да поема

ЛУНАТА ИЗГРЯ като огромен часовник на непозната станция.
Небето засиня като стъклен покрив над перона й.
Шумете край мене, тъмни, мистични гори,
трепкайте над главата ми, далечни, чудни звезди!
Докато чакам да тръгне последния трен от тази спирка,
искам да прелистя набързо, като джебен пътеводител,
ситно изписаните листове на миналите години.

Ще ми послужи ли това за нещо!?
Ще ми помогне ли при новото ми пътешествие?
Има ли човек, който наистина да се е поучил от преживяното,
за да каже, че няма да го повтори, ако почне живота си отново!

Да можех с клечка кибрит да изгоря натрупаните минали дни,
както изгорих тази вечер старите писма.
Да остане паметта ми бяла — неизписана от черното перо на страданието
като този лист хартия.

Ето ме без приятели и близки — сама и чужденка —
в страната, която обичам и наричам родна,
която, уви, е готова днес да хвърли камък отгоре ми
и да ме назове едва ли не — изменница…

Не, не е дошъл още края на моите скитничества и тревоги
и кой знае дали ще дойде преди края на дните ми.
Ех, ако е вярно, че всеки кове сам съдбата си,
аз излязох лош ковач на своята!

МАЙКО, ЗНАМ, че плачеш ти горчиво,
четейки тези тъжни редове.
Ще кажеш — зная своето дете —
не съм ли го отгледала от къс месо на своите ръце?
Не то — живота, хората и описията са криви!

Познаваше наистина ти детското сърце,
както механизма на стария часовник с кукувицата,
що само като го докоснеше ръката ти,
и весело във ъгъла тиктакаше…

— Детинство, като в сън изминато,
мой бащин дом, гроздове над прозореца надвесени,
ти, майко, млада, хубава и весела,
зашетала, запяла от зори в градината.
И днес, като си спомня тези тъй далеч останали години,
усещам оня лъх от наполените шибон и гергини,
лъха на прясно прекопаните лехи —
лъха на твоите лехи!

Знам, цял свят да викне против мене,
едничка ти не ще повярваш,
че твоето дете — което във молитвата си вечер не забравяше
ни котката, ни кучето, ни идиота-просяк —
е станало несретник, скитник, празен ветрогонец…

И нека всичко лошо да е истина —
да съм затънала до шия в грехове и горест,
да съм загубила и себе си, и близките, и бога —
но тебе все така обичам, майко, много,
и спомня ли те, в миг сърцето ми отново става чистото
сърце на твоето дете!

И АЗ МОЖЕХ ДА ИМАМ топъл домашен кът,
нежни грижи и всекидневни радости.
Ликуваща можеше да мине моята младост
на меки ресори по широкия асфалтиран път.

Можех да продам и аз душата си на дявола
и не като стария Фауст, а с младата си кръв
да подпиша договор за всички чудеса в света.

После, на старини,
можех да имам безгрижни, лениви дни,
седнала на припек под тихото слънце на есента,
като стопанин, който е прибрал от трите сезона плода,
да дочакам белия сняг на зимата…

Но аз тръгнах да скитам в незнайни пътища и градове —
да гоня неуловимите химери,
да се храня пътем с ония плодове,
които двете ми очи успеят да намерят
и да достигнат двете ми ръце.

Обсят е този път с камъни и ями —
заблуди, илюзии, миражни измами.
А аз не съм ни фарисей, ни йезуит,
нито играч на мелодрами —
не казвам „обичам“, когато не обичам,
и „не обичам“ — когато обичам.

Затуй вървя сега сред бял ден като лунатичка
и хората се обръщат подире ми като подир мечка…

Вървя и пея, а те учудени ме слушат.

Ех, ти, моя луда глава непокорна,
ще клюмнеш някой ден и ти, повехнала и морна,
като слънчоглед във суша!

САМА БЯХ — като вятъра в полето, —
макар да носех слънцето на Тракия в сърцето си.
Живях като иманяр-издирвач на неоткрити скъпоценности
и маниак-ловец на легендарни птици.

Цял живот чаках — над купа на изпепелените сънища,
роден от пламъка,
да излитне огнения феникс на любовта
и сред битпазарските лавици на живота
като самоцветен камък
да блесне истинският елмаз на едно сърце…

Една нощ видях насън да слиза от небето огнена птица
и вдигнах към нея осияното си лице,
но в същия миг един мъж в черна маска се изпречи,
впи очи в зениците ми
и аз тръгнах подир него като по магнитна жица.