Елисавета Багряна - Зовът на морето

ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно — когато
през утрините на това далечно лято,
събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи, —
от уличните продавачи,
или пък от сирената провлачена
на параход, пристигнал в тихото пристанище, —
очи отварях и те гледах, без да стана,
като картина, в правоъгълника на прозореца ми прикована.

Обичах въздуха ти, влажен, остър и солен,
със мириса на риба и на водорасли напоен.
Лежех на пясъка под слънцето, додето
червени кръгове пред погледа ми заиграваха.
Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето —
на хоризонта малък дим от параход минаващ
разкъса сънното спокойствие веднаж
и вниза първия кинжал в сърцето ми —
копнежа за далечните морета,
за пътищата, режещи нашир земята и надлъж,
за материците и островите — за света —
прашинка пред вселената и вечността,
но вечност непостижна и вселена тук, за мене.
О, тези утрини! И тези сънища, и тази жажда
да бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен,
които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждат
и като бели пари над света разнася вятърът безреден…

КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огряно
и златния пясък обливаш с елмазена влага,
и мълком пред своята горда възлюбена слагаш
венци-водорасли и бели огърлици пяна…

Когато разстилаш — със сребърни чайки обшита —
атлазната мантия, снела цвета на небето,
и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето,
към своята светла безкрайност, гальовно разкрита.

Тогава обичам — люляна над твоята бездна,
във лодката гърбом да легна, очи да притворя,
да сещам през клепките слънцето някъде горе
и в лека забрава потънала, в сън да изчезна.

Но после, когато бучащо и гневно се мяташ
и с ярост подронваш крайбрежните черни скали,
и сякаш във своята паст да погълнеш земята,
съзвало си всички стихии, страхотни и зли…

Когато, изплашени, чайките бягат високо
и някъде в мрака сирени злокобно зоват,
и малките лодки рибарски в измамна посока
се блъскат и тънат без помощ, без вест и без път,

тогава в мен пламва безшумната жажда на риска —
със своите мънички сили да вляза в борба
и с дръзко разкрити очи да те гледам отблизко —
тъй както се вглеждам и боря със свойта съдба!

КЪМ ХОРИЗОНТА — светъл и свободен —
отплава, а след него в залива остана бяла диря.
В това пристанище минават малко параходи,
сирени рядко свирят,
стихията на мощния трафик тук не кипи
и кеят не гъмжи от блъскащи се хора и тълпи.

Аз мисля за световните пристанища големи,
отдето параходите преокеански път поемат,
понесли баснословни стоки или пасажери
— и бедни емигранти, и милионери, —
едните тръгнали към новите земи злато да дирят,
а другите да го пилеят — в старите.
На тези кораби, като на някакви чудовищни кантари,
световните блага се балансират.

Аз мисля още за тези млади хора,
изпити от копнеж и умора
в големите задушни градове,
които тайна страст — морето и далечността — зове.
Завърнали се вечер в къщи
след фабрики, училища и канцеларии,
те скришом стари атласи разгръщат
и тръгват мислено —
към разните пристанища и гари,
към свежите зелени острони на Океания,
към всички градове,
където няма да отидат никога,
и шепнат като влюбени магнитните названия:
Бомбай, Сидней, Панама, Порто Рико…

АКО НЕ БЯХ ЖЕНА, бих всичко тук оставила
и тръгнала бих в тези тежки дни
към нов живот, под градуса на нови ширини.
Бих служила на някой параход, що плава
сред континентите като подвижен малък свят,
кръстосващ океанските простори
под небосклон, с тропически съзвездия обсят,
и всеки ден меняващи се климати и фауни, и флори…

Бих може би била далече някъде сега,
в незнаен залив котва хвърлила,
на разноземни знамена сред пъстрата дъга,
под слънце, що като жарава европейската ми кожа пърли.

Дорде товарят в тъмните хамбари
кафе, памук, банани или вълна,
които западните столици като лами безследно ще погълнат —
без близки, без познати, без другари,
по улиците на пристанищния град бих скитала,
загубена срез разнокожите му жители,
тело между телата на тълпата,
заляла булеварди, тротоари,
сред чужди — чужда, непозната.