Елисавета Багряна: SOS

В този век на бетона, машините и радиото,
на главоломните рушения и луди дирения,
на хаоса и неизбистреното утре,

в тази страна — праг между Изтока и Запада,
кръговрат на войни и бедствия,
дето хората живеят за кора хляб и педя земя,

какво е нашата безполезна лирика, мои братя?
— Жалкия вой на бездомните псета към луната…

Така и ние ще издъхнем някоя нощ прокълнати
и ще ни смете на утрото автоматичната метла,
когато ранните петли пробудят градове и села…

Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре — а днес,
не под западните сини светлини на живака,
не под екзотичните лъчи на тропика на Рака —
а тук, дето всички ветрове платната ни надуват
и се кръстосват разноцветни знамена?

Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват
белите атоми на славянския сантиментализъм
и червените — на примитивните татарски племена?

Ето: ние сънуваме милионнотонните транзатлантически параходи
и океанските пълноводия.
Тачим
стоетажните нюйоркски небостъргачи.
Мечтаем под песента на аеропланните перки,
танцуваме в ритъма на запалените мотори,
пред отворените предаватели вдъхновено говорим —
и заспиваме под успокоителните „ОК“,
идещи от австралийските колонии…

Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов
и аромата на горска мед.
Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,
изпразненото ни сърце намира още мъка за изгубената любов,

когато — друсани по неравния планински път,
под едрите юлски звезди,
сред светулките и пеещите щурци
и уханията на зрелите полски треви —
отиваме към шумящите балкански гори,
към поваления селски плет,
да излеем умората си в тихия бащин кът
и скръбта си в топлия майчин скут…

И ето защо казвам: — Ще умра доволна и без болка,
ако успея, като жена и поетка,
да разкрия пред света сърцето си, поне толкова,
колкото младото жълто канарче в телената клетка
над главата ми в ресторанта,
в паузите, когато си почива джазбанда!…