Елисавета Багряна - Животът, който исках да поема

— Младост моя, разбила се на прах в скалата на живота,
сънища, минали като филмова лента по бялото платно на челото ми!
Смея се и плача, като помисля какво чаках
— и какво дочаках!

ТОЛКОВА ОГОРЧЕНИЯ и разочарования изпитах в своя живот,
толкова светли пламъци бидоха засипани с пепелта на измамата,
че мисля — не само в моето сърце, но и никъде на този свят
не расте вече бялата лилия на благовещението…

Бих дала всичко, да можех, като някога, в съдбоносния час
да затворя очи, простра ръце и кажа: „Води ме!“
Но черните фантоми на миналото следват всяка моя стъпка
и заливат с язвителния смях на Мефистофеля топлия ти глас.

— Любов моя, разкъсала магически завесата на действителността
и открила ми (уви, за миг само!) света на бляновете.
Засадила пустинята на ежедневността
с разкошните палми на сънищата.
Заляла скалистите брегове на самотността
със всепоглъщащия прилив на желанието…

Любов моя, опила ме с опиума на жертвения подвиг,
повлякла ме с магнетизма на бездната,
нима ще преживея и твоята кончина?

Нямам ли друго предназначение в света
освен — да треперя като опъната антена
пред агонизиращия пулс на отиващите си от мене?
О, този проклет, незабравим дъх на болничните коридор,
в кръвта ми като отрова се разтворил.
Този праг, тази тежка врата,
през която влязохме двамина,
а излязох сама…

Толкова пъти вече преживях смъртта,
че почвам почти да вярвам в своето безсмъртие!…

И ВСЕ ПАК Е живота свиден и примамлив,
дори тогаз, когато твоят е базкрайно тъжен.
Човек, дорде е жив, се лъже,
а всеки носи своя кръст в света поднебен
и гризе своя жребий като хляб насъщен.

— Това не е утеха никаква за тебе,
но обърни очите си наоколо и погледни:
не са ли пълни твойте дни
като избистрените златни пити мед,
що някога, през утрините на далечно лято,
из пеещите кошери изваждаше баща ти
и с две ръце издигаше към слънцето, доволен?

Кажи, с чия съдба, с чии години мнимо благоденствие
би заменила миговете на екстаз и сънища?
За кой дворец би дала волността на пътищата?

Душата ти се виеше като орлица
над върховете само — на страданието и на радостта.
Спомни си: в най-дълбоко тъмните ти нощи
далече някъде блещукаше една звездица.

И ето, в този час,
макар в очите ти сълзи да бляскат още
и думите прощални и горчиви да задавят твоя глас —

над новия ти път, над релсите, запели като струни,
не грее ли пак новата надежда, като новолуние?

СИГНАЛ. ОТВОРЕН ПЪТ. — Върви, върви!
В завоите на пътя, през прозореца разтворен на купето, изхвърли
като изпразнени кесии спомените.
Родино, майко, сбогом!…
И довиждане!
Ще се завърна някога отново — с пълни може би ръце,
ще сложа всичко в твоито нозе,
ще промълвя: — Прости! Благослови!

И слънцето залязващо ще слезе в моето сърце…