Робърт Шекли - Тежкият товар на човека

Едуард Фласуел купи своя неизвестен планетоид от Службата за междузвездни имоти на Земята. Той го избра от снимка, която показваше чисто планински пейзаж. Но Фласуел обичаше планините и както обясни на чиновника, „може и да има злато в тия хълмове, а, партньоре?“

— Сигурно, приятелю, сигурно — отвърна чиновникът, който се чудеше как е възможно нормален човек да се запилее на няколко светлинни години от най-близката жена, пък била тя и най-грозната. Никой нормален мъж не би го направил, реши чиновникът и огледа подозрително Фласуел.

Но човекът си беше съвсем нормален Той просто изобщо не се беше замислял върху този проблем.

В съответствие с правилата Фласуел плати малка сума в аванс и подписа дълго обещание да облагородява имота си всяка година. Щом мастилото засъхна върху нотариалния му акт, той си взе билет за второкласен транспортен кораб. Натовари цял куп оборудване, купено на втора ръка, и тръгна към владенията си.

Повечето новозаселници установяват, че всъщност са си купили едно огромно парче гола скала. Фласуел излезе късметлия. Неговият планетоид, който той нарече Шанс, имаше тънък слой изкуствена атмосфера, която той можеше да докара до състояние да бъде дишана от човека. Тук имаше и вода, която той откри с помощта на машините за сондиране само след двайсет и три опита. Не намери злато в „тия хълмове“, но се оказа, че има известно количество торий, който можеше да бъде добиван не особено трудно. А най-доброто беше, че по-голямата част от почвата бе подходяща за отглеждане на дир, олдж, смис и други екзотични плодове.

И затова Фласуел все повтаряше пред своя старши робот:

— Да знаеш, че това място ще ме направи богат!

— Сигурно, шефе, сигурно — отговаряше винаги роботът.

Планетоидът наистина беше обещаващ. Разработването му бе тежка работа за сам човек, но Фласуел бе само на двайсет и седем години, здрав и силен, и твърдо решен да го направи. Планетоидът разцъфтя под ръцете му. Месеците минаваха и Фласуел засаждаше полята си, добиваше изкопаеми от живописните планини и изпращаше стоката си с товарни кораби, които минаваха немного често.

Един ден старшият му робот се обърна към него:

— Господарю Човек, господине, вие не изглеждате твърде добре, ако ми позволите да кажа, господарю Фласуел.

Фласуел се намръщи като чу дългата реч. Той беше купил роботите си от някакъв фанатизиран в човешкото превъзходство тъпанар, който ги бе кодирал да отговарят и да се обръщат към човека с изрази, основани на собствените му разбирания. Фласуел намираше това за досадно, но не можеше да си позволи да купи нови записи. Пък и откъде иначе би могъл да си купи толкова роботи за толкова малка сума?

— Нищо ми няма, Гунга-Сам — отвърна му Фласуел.

— А! Да ме прощавате! Но не е така, господин Фласуел, господарю. Вие си говорите сам из полята, извинете, че ви го казвам.

— О, това няма значение.

— И освен това ви се появи тик на лявото око, сахиб. И пръстите ви треперят. Пък и пиете доста. И…

— Стига Гунга-Сам. Роботът трябва да си знае мястото — каза Фласуел. Той видя обиденото изражение, което роботът успя да изобрази върху металното си лице. Въздъхна и каза: — Прав си, разбира се. Ти винаги си прав, стари приятелю, И какво ми е?

— Вие носите тежкия товар на човека.

— Да не мислиш, че не знам! — Фласуел прекара ръка по рошавата си черна коса. — Понякога завиждам на вас, роботите. Вие винаги се смеете, безгрижни сте, щастливи…

— Това е защото ние нямаме души.

— За съжаление аз имам. И какво предлагаш?

— Вземете си отпуска, господин Фласуел, господарю — предложи Гунга-Сам и разумно се оттегли, за да остави господаря си да мисли.

Фласуел хареса благородното предложение на слугата си, но беше трудно да си позволи почивка. Неговият планетоид, Шанс, се намираше в Тросианската система, която бе почти напълно изолирана. Вярно, че само на петнайсет дни полет се намираха евтините удоволствия на Ситера III, а малко по-надалече — Нагондикон, където за хора със здрав стомах можеха да се открият доста удоволствия. Но разстоянието е пари, а точно тях се опитваше да печели Фласуел с работата си на Шанс.

Той посади още семена, доби още торий и започна да си пуска брада. Продължаваше да си мърмори под нос из полята и да пие вечер. Някои от по-простите селскостопански роботи се плашеха, когато Фласуел залиташе покрай тях, и започнаха да се молят на забранения Бог на горивото. Но верният Гунга-Сам скоро сложи край на това застрашително развитие на нещата.