Робърт Шекли - Задай глупав въпрос

Отговарящия бе създаден така, че да просъществува колкото е необходимо — което беше дълго, според начина, по който някои видове измерват времето, и кратко, според начина на други. За Отговарящия беше достатъчно дълго.

На размери Отговарящия беше голям за едни и малък за други. Можеше да се каже, че е сложен, макар че на някои им се струваше елементарен.

Отговарящия знаеше, че е такъв, какъвто трябва. Над и отвъд всичко останало — той беше Отговарящия, той Знаеше.

Колкото по-малко се каже за съществата, които го бяха създали, толкова по-добре. Те също Знаеха и не бяха казали на никого, дали познанието е нещо приятно.

Създадоха Отговарящия в помощ на по-неразвитите видове и се оттеглиха по свой неповторим начин. Само Отговарящия знае къде са.

Защото Отговарящия знае всичко.

И Отговарящия стоеше на своята планета, която обикаляше своето слънце. Това продължаваше дълго, според някои и кратко, според други, но точно колкото трябва, според Отговарящия.

Вътре в него се съдържаха Отговорите. Той познаваше природата на нещата, знаеше защо те са такива каквито са, знаеше какви са и какво означава всичко.

Отговарящия можеше да отговори на всеки въпрос, стига да е правилен. И искаше да отговаря! Гореше от нетърпение!

Нима би могъл да е друг?

Нима би могъл да иска нещо друго?

И той чакаше при него да ходят същества, за да го питат.

— Как се чувствате, сър? — поинтересува се Морън, след като доплува до възрастния човек.

— По-добре — отвърна Лингман и се опита да се усмихне. Безтегловността беше голямо облекчение. Въпреки че бяха изразходвали огромно количество гориво, за да излетят с минималното възможно ускорение, старите му кости не го бяха понесли добре. Сърцето му бе недоволствало и се бе сърдило, бе блъскало гневно в крехките му ребра, бе се колебало и бързало. От време на време бе заплашвало, че ще спре от раздразнение.

Но безтегловността беше облекчение и немощното сърце продължаваше да тупти.

Морън нямаше такива проблеми. Силното му тяло беше създадено за напрежение и натоварвания. При това пътешествие обаче нямаше да преживее подобни неща, защото искаше старият Лингман да остане жив.

— Ще живея — промърмори Лингман в отговор на незададения въпрос. — Достатъчно дълго, за да разбера.

Морън дръпна лоста и корабът им потъна в субпространството като нож в масло.

— Ще разберем — промърмори Морън и помогна на стареца да откопчае предпазния колан. — Ще открием Отговарящия на всяка цена!

Лингман кимна на по-младия си спътник. Вдъхваха си увереност по този начин от години. Първоначалната идея беше на Лингман. По-късно се бе присъединил и Морън, след като завърши Калифорнийската политехника. Заедно двамата тръгнаха по следите на мълвата в слънчевата система. Легендите за древната хуманоидна раса, която знаела отговорите на всички въпроси, която създала Отговарящия и се оттеглила.

— Помисли си само — поклати глава Морън. — Отговорите на всички въпроси!

Като физик Морън искаше да попита Отговарящия много неща — за разширяващата се вселена, за свързващите сили в атомното ядро, за новите и суперновите, за образуването на планетите, за червеното изместване в спектъра, за относителността и стотици други.

— Да — кимна Лингман. Приближи се до екрана и се вгледа в пустата прерия на илюзорното субпространство. Беше биолог, беше старец. Имаше само два въпроса.

Какво е животът?

Какво е смъртта?

След като търсиха виолетово достатъчно дълго, Лек и приятелите му се събраха да поговорят. Виолетовото винаги изтъняваше в близост до звездните струпвания — никой не знаеше защо, така че беше в реда на нещата да разговарят.

— Знаете ли — каза Лек, — смятам да открия Отговарящия.

Говореше езика Олгарт, езика на неизбежното решение.

— Защо? — попита Илм на Хвест, езика на неангажиращото бъбрене. — Защо искаш да знаеш това или онова? Не ти ли стига, че събираш виолетово?

— Не — отвърна Лек все още на езика на неизбежното решение. — Не ми стига.

Великата задача на Лек и приятелите му беше да събират виолетово. Откриваха го на много места в тъканта на космоса, в малки количества. Постепенно, бавно, бяха събрали огромна купчина. За какво е тя никой не знаеше.

— Предполагам, ще го попиташ какво е виолетово — каза Илм. Той бутна една звезда настрани, за да не му пречи и се излегна.

— Да — потвърди Лек. — Живеем в неведение прекалено дълго. Трябва да знаем каква е истинската природа на виолетовото, какво е значението му в системата на нещата. Трябва да знаем защо то управлява живота ни.