Робърт Шекли - Задай глупав въпрос

Лек каза всичко това на Илгрет — езика на началното познание.

Илм и останалите не се опитаха да възразят, дори и с езика на споровете. Даваха си сметка, че познанието е нещо важно. Още от зората на времето Лек, Илм и другите събираха виолетово. Сега беше време да научат отговора на основния въпрос на Вселената — какво е виолетово и за какво е купчината.

Естествено, щеше да им го каже Отговарящия, създаден от същества, доста приличащи на тях самите, отдавна изчезнали.

— А ще го попиташ ли нещо друго? — поиска да знае Илм.

— Не знам — отговори Лек. — Може да го попитам за звездите. Нищо друго не е важно.

Тъй като Лек и братята му живееха още от самото начало на времето, не мислеха за смъртта. Понеже броят им не се променяше, не се замисляха и за живота.

Но виолетовото… И купчината…

— Тръгвам — извика Лек на езика на взетото решение.

— Желаем ти щастие! — отвърнаха братята му на жаргона на най-голямата дружба.

Лек тръгна, скачайки от звезда на звезда.

Сам на малката си планета, Отговарящия чакаше Питащите. От време на време промърморваше сам на себе си отговорите. Това беше негова привилегия. Той Знаеше.

И чакаше, а времето не беше нито твърде дълго, нито твърде кратко — всички същества от вселената можеха да дойдат и да го попитат.

Бяха осемнайсет, събрани на едно място.

— Да бъде законът на осемнайсетте! — извика единият. Появи се още един, който дотогава не съществуваше. Роди се от закона на осемнайсетте.

— Трябва да отидем при Отговарящия — извика някой. — Животът ни е подчинен на закона на осемнайсетте. Когато има осемнайсет, ще има и деветнайсети. Защо е така?

Никой не знаеше отговора.

— Къде съм? — попита новороденият деветнайсети. Един го дръпна настрана, за да му каже.

Останаха седемнайсет — стабилно число.

— Трябва също така да разберем — извика друг, — защо всички места са различни, макар че няма разстояние.

Това беше проблемът. Намираш се тук. После се намираш там. Просто така — без движение, без причина. Без да се движиш, се оказваш на друго място.

— Звездите са студени! — извика друг.

— Защо?

— Трябва да отидем при Отговарящия.

Защото те бяха слушали легендите, знаеха историята.

— Някога е имало същества, които приличат на нас и те знаели… Научили и Отговарящия. После заминали там, където няма места, а само големи разстояния.

— Как ще стигнем там? — попита новороденият, който сега бе зареден с познание.

— Тръгваме.

И осемнайсетте изчезнаха. Остана само един. Той се вгледа мрачно в една ледена звезда и също изчезна.

— Старите легенди са истина — възкликна Морън. — Ето го!

Бяха излезли от субпространството, бяха стигнали до мястото, за което се говореше в легендите. Пред себе си видяха звезда, която не приличаше на никоя друга. Морън й измисли класификация, но тя беше безсмислена. Нямаше друга като тази звезда.

Около звездата обикаляше планета, която също не беше като никоя друга. Морън измисли причини за това, но и те бяха без значение. Планетата беше единствена.

— Да закопчаем предпазните колани — каза Морън. — Ще приземя кораба максимално леко.

Лек се приближи до Отговарящия, като крачеше бързо от звезда на звезда. Вдигна го в ръката си и се вгледа в него.

— Значи ти си Отговарящия? — попита той.

— Да, аз съм — отговори Отговарящия.

— Тогава — продължи Лек, като се настани удобно в празнината между звездите — кажи ми какво съм аз.

— Пристрастие — отговори Отговарящия. — Индикация.

— Стига де — промърмори Лек, защото гордостта му беше наранена. — Можеш да дадеш и по-добър отговор. Хубаво. Целта на моя вид е да събира виолетово. Можеш ли да ми кажеш истинския смисъл на това?

— Въпросът ти е без смисъл — каза Отговарящия. Той знаеше какво е виолетовото в действителност, знаеше и защо е купчината. Но в обяснението се съдържаше по-голямо обяснение. Без него въпросът на Лек нямаше отговор, а Лек не бе задал правилния въпрос.

Зададе и други въпроси, но Отговарящия не успя да им даде отговор. Лек гледаше на всичко през особения си поглед, долавяше само част от истината и отказваше да види повече от това. Как да обясниш на слепец що е зелено?

Отговарящия не се и опита. Не беше длъжен.

Най-накрая Лек се изсмя презрително. Една от звездите, на които се подпираше, припламна от звука, после пак засвети с нормалната си интензивност.

Лек си тръгна с големи крачки от звезда на звезда.

Отговарящия Знаеше. Но най-напред трябваше да му се зададе правилния въпрос. Замисли се над това си ограничение и се вгледа в звездите, които не бяха нито големи, нито малки, а точно каквито трябва.