Дж. Селинджър - Човека, който се смее

Няма да го направя, но бих могъл с часове да водя читателя — дори насила, ако е нужно — напред и назад през парижко-китайската граница. Аз и досега считам Човека, който се смее, за нещо като мой героичен прадед — от рода, да речем, на Робърт Е. Лий 2 2 Робърт Едуард Лий (1807–1870) — главнокомандващ войските на Южните щати в гражданската война между Севера и Юга. — Б. пр. . Но тази представа е нищо в сравнение с представите ми от 1928 година, когато се смятах не само за пряк потомък на Човека, който се смее, но и за единствен негов жив законен наследник. През въпросната година аз съвсем не бях син на своите родители, а дяволски хитър самозванец, който само чакаше най-малката тяхна грешка, за да им покаже — за предпочитане без насилие, но то не се изключваше — кой всъщност е той. Но за да не съкруша сърцето на мнимата си майка, предвиждах да я взема в своето престъпно царство и да й дам някаква още неопределена, но несъмнено придворна длъжност. Но най-важното за мен през 1928 година беше да внимавам във всяка своя стъпка. Да продължавам играта. Да си мия зъбите. Да си реша косата. И на всяка цена да сподавям своя естествен, чудовищен смях.

В действителност аз не бях единственият жив законен наследник на Човека, който се смее. В клуба имаше двайсет и пет команчи, сиреч двайсет и пет живи законни наследници на Човека, който се смее, и всеки от тях сновеше прикрито и зловещо из целия град, виждаше в момчето от асансьора евентуален враг, шепнеше със сподавен глас обстойни заповеди в ухото на кучето си, вземаше с опънат показалец мерника на учителя си по аритметика. И упорито, напрегнато чакаше кога най-сетне ще му се представи случай да всели ужас и възхищение в някоя посредствена душа.

Един февруарски ден, в който бе открит бейзболният сезон за команчите, забелязах нещо ново в рейса на Вожда. Над предното стъкло беше окачена в рамка малка снимка на девойка със студентска барета и пелерина. Реших, че тази снимка нарушава общия, чисто мъжки стил на нашия рейс и направо попитах Вожда кое е това момиче. Той се подвоуми, после отговори: „Мери Хъдсън.“ Попитах го киноартистка ли е, каква е. Той каза, че не е киноартистка, а следвала — в колежа Уелсли. След като помисли малко, добави, че това е първокласен колеж. Попитах го за какво е окачил снимката й тук, в нашия рейс. Той само леко сви рамене, като че ли искаше, както на мен ми се стори, да намекне, че снимката му е била едва ли не натрапена.

През следващите две седмици Вожда — независимо дали снимката му беше натрапена, или не — не я махна от рейса. Тя не биде изметена с бонбонените хартийки с образа на Бейби Рут и другите отпадъци. И ние, команчите, свикнахме с нея. Постепенно престанахме да й обръщаме внимание, както не обръщахме внимание и на спидометъра.

Но един ден по пътя към парка Вожда спря рейса на Петото авеню, някъде между Шейсета и Седемдесета улица — на повече от половин миля от нашето бейзболно игрище. Двайсетината пътници веднага поискаха обяснение за това, но Вожда не им обърна внимание. Вместо да отговори, той зае обичайната си разказваческа поза — с гръб към волана и лице към нас — и пусна в никое време ново продължение на „Човека, който се смее“. Но едва започна и някой почука на вратата на рейса. Този ден рефлексите на Вожда бяха светкавични. Той се завъртя като пружина, дръпна дръжката на вратата и в рейса се качи момиче с палто от боброви кожи.

Без да се замислям, мога да кажа, че помня само три момичета в живота си, които от пръв поглед са ме поразявали с невероятната си красота. Едното видях на плажа в Джонс Бийч през 1936 година — слабичко същество с черен бански костюм, което се мъчеше да отвори оранжев чадър. Второто срещнах през 1939 година на един параход в Карибско море — то пък хвърли запалката си по един делфин. И третото момиче беше момичето на Вожда, Мери Хъдсън.

— Много ли закъснях? — попита тя и се усмихна на Вожда.

Със същия успех би могла да попита: „Много ли съм грозна?“

— Не — отвърна Вожда.

Някак припряно той огледа команчите, които седяха най-близо до него, и им даде знак да направят място. Мери Хъдсън седна между мен и едно момче — Едгар, презимето му не помня, — чийто чичо беше голям приятел с един контрабандист на спиртни напитки. Ние се свихме колкото можем повече, за да има място за нея. Команчите мълчаха до един.

По обратния път към нашата редовна спирка Мери Хъдсън се наклони към Вожда и оживено започна да му обяснява кои влакове е изпуснала и кой влак е хванала. Тя живееше в Дъгластън, на Лонг Айлънд. Вожда беше много нервен. Той не само не вземаше участие в разговора, но и почти не слушаше какво му говори тя. Помня, че по едно време главата на лоста за скоростите отхвръкна от ръката му.