Любен Дилов - За Иван, който искаше да излезе

Признавам, че още не мога да проумея истински случая с нашия инженер-химик от сектора за регенерация и продължавам да го усещам като свое лично поражение. А строго погледнато, той не заслужава дори да бъде отбелязван като произшествие в бордовия дневник на една междузвездна експедиция.

Бяхме потеглили от Земята едва преди две години. Носехме се из познати области на Галактиката, трасето беше чисто, авариите още не бяха започнали и на кораба се живееше весело, защото той разполагаше с предостатъчно средства за забавления, които още не бяха ни омръзнали. И тъкмо в това оптимистично начало на полета ни идва инженер-химикът при мен и ми заявява, че иска да излезе. Аз отдавна съм втори капитан и не за един космически екипаж съм отговарял, грижейки се за духа и дисциплината му, но с подобно чудо за първи път се сблъсквах, та, естествено, не веднага го разбрах.

— Къде да излезеш?

Палецът му посочи неопределено стената.

— Навън.

— Какво ще правиш там?

— Просто така…

Най-напред се помъчих да си спомня какво знам за този инженер-химик: нищо подозрително освен може би… че беше по-кротък от другите, винаги приветлив и непоклатимо уравновесен. Най-добросъвестно си изтърпяваше дежурствата в търбуха на кораба, където се възстановяваха водата и въздухът и се превръщаше в чисти химически вещества всичко онова, което многократно вече бяхме изяждали и изпивали, та отново да го изядем и изпием във вид на майсторски приготвени ястия и напитки. Тоя кръговрат можеше да дотегне човеку, но аз съвсем наскоро бях посетил Иван на работното му място, без да надуша каквото и да било. А можете да ми вярвате: аз имам твърде чувствителен нос за нещата, които намирисват на бъдещ бунт в душата на човека. Не, той си се държа и тогава, както при всяка подобна инспекция — радушно и спокойно.

— Значи… навън?

— Ъхъ — потвърди той, сякаш ставаше дума за нещо най-обикновено.

— Но там няма нищо бе, човек — изпъшках аз в недоумението си. — Ако искаш да видиш нещо… звезди, планети, междузвезден прах и прочие… от панорамната тераса, че и с камерите…

— Желая да изляза — прекъсна ме той. — Правилникът не го забранява.

— Правилникът не може да го забрани, защото аварии се случват, поправки се налагат, но така, без нищо… Да не те е награбила клаустрофобията, ей, в твоя сектор е тесничко? Я бягай в диагностичния кабинет!

Той също ми повиши тон — бил напълно здрав и нямало нищо ненормално в едно такова искане, но аз му заявих, че изобщо няма да се занимавам повече с него, докато не мине през пълния психофизиологически преглед. И отидох при капитана да докладвам случая.

В натъпкания ни с всякаква роботика диагностичен кабинет и най-обстоятелственият преглед траеше десетина минути, така че, докато капитанът се освободи за мен, вече имахме и резултатите. Той ги поиска на видеотерминала си и те ни увериха, че този странен член на нашия екипаж е може би по-здрав и нормален от всеки друг на борда. Капитанът го потърси по визофона и той се обади от регенерацията. Дежурството му бе започнало.

— Да те прехвърлим другаде — предложи му капитанът. — Сигурно ти е омръзнало тука, все едни и същи машини и тръби…

— Не, защо? — отвърна Иван. — Разберете, аз не искам нищо друго, освен да изляза за мъничко!

А нали тъкмо това бе най-трудното за разбиране — уравновесен човек, грамотен, знаещ много добре какво има и какво няма вън, пък такова искане!

— Мотиви? — рече строго капитанът.

Раменете на Иван изразиха искрена безпомощност. Щях да съм съвсем сляп за хората, ако той криеше нещо и аз не го усетих.

— Мотиви… Не знам! Просто ми се ще.

— Никога ли не си излизал? Впрочем при подготовката за полета и в школата не може да не си…

— Оттогава не съм — прекъсна го инженер-химикът все така простодушно умолително. — Но там винаги вкупом правехме упражненията, пък сега ми се ще да съм сам.

Капитанът заключи с изражение, което му внушаваше, че ще е по-разумно да оттегли искането си:

— Такъв въпрос не мога аз да реша, нито пък ще свикам заради теб извънредно заседание. Ще чакаш.

— Ще чакам — съгласи се кротко Иван. — Надявам се…

Но капитанът рязко изключи връзката.

Аз също не вярвах съветът да се отнесе благосклонно към такава идиотска прищявка, но астропилотите, изглежда, бяха заразени от общото безгрижие в тази част на полета ни. Освен това те, които винаги можеха да излязат от кораба и без да ме питат, никак не съзираха в искането на Иван нещо нередно. Взеха да умуват, че това бил, ако може така да се нарече, икаровският комплекс у човека, че в този период на спокойствие на кораба един отказ би накърнил вярата на хората в демокрацията ни и прочие дилетантски разсъждения на психо-социални теми. Аз доста остро ги предупредих за възможното отрицателно въздействие върху целия екипаж, вследствие на което обаче ми бе напомнено с ирония, че това, как екипажът ще посрещне постъпката на Иван, зависело от мен — нали аз съм отговарял за моралната устойчивост на хората.