Любен Дилов: Бойте се от данайците

Историята е истинска, но аз се опитвам да направя от нея нещо като научна фантастика, защото нямам право да я разказвам иначе. Министерството веднага я засекрети и следи да не се чуе думичка за нея. Освен това, признавам, доста е невероятна, та все едно, никой не ще ми повярва, ако я разказвам на чашка или дори на ухо.

Впрочем написвайки „ухо“, аз си спомням старата приказка за цар Траян и неговите кози уши. Искам да кажа, подобен е и мотивът на този мой разказ, който е първият в живота ми, а ще си остане и единствен просто защото не ми е това работата. Аз се занимавам с маркетинг. Ако не ви е позната тази професия, ще поясня: проучвам кой по света от какви работи има нужда, тоест кому, къде, колко и за колко пари можем да продадем роботите, произвеждани от нашия завод. Както се вижда, полезна професия и не всеки може да я върши. Ум се иска за нея, интелигентност, чужди езици, а най-вече — нюх, за да предугаждаш тенденциите на световния пазар. Без добър маркетинг завод с такова скъпо производство бързо ще фалира.

Не се хваля, но заводът ни наистина е най-модерният в Европа. Роботи правят роботи, гъвкави автоматични производствени системи, по вестниците ги пишат съкратено ГАПС, и така нататък. А всичко това се ръководи от компютри. Дава им се програмата и седмица ли, месец ли, два ли заводът произвежда денонощно и безспир само по тази програма. Освен това и без дефекти, защото човекът там повече не се меша. И в цеховете няма право да влиза, освен при авария, с която роботите не могат да се справят сами. Защото не само човекът, прашинка не бива да влиза, за да не пречи на суперфиното производство. Ако искаш да погледаш какво става вътре — то колко ли може да се види!, — заповядай, под тавана около цеховете има уютно остъклени веранди. И кафето може да си пиеш там, щом ти се нрави този научнофантастичен пейзаж, където всичко се извършва мистично безшумно, сякаш движено от незнайна висша сила.

Гордеем се със завода си, добро е името му по света, харчат се роботите ни, но тъкмо това сигурно ни е накарало напоследък да се поотпуснем. И бедите не закъсняха: тук и там — дезорганизация, неритмично снабдяване, а най-важното — здравата закъсахме с конструирането на работа от осмо поколение. Макар че аз овреме надигнах глас: Другари, пазарът се пренасяща дори с робота от седмо поколение, японците вече го предлагат по-евтино. Дайте нещо ново!

Производствените ни системи са гъвкави, но ние, хората около тях, не сме достатъчно гъвкави, ла и конструкторите ни се изчерпаха, остаряха. Нови умове се нужни, млади, дръзки, но лесно ли е да махнеш един конструктор, че да вземеш друг, особено пък ако той е имал все пак някакви предишни заслуги? Затова и влизам в положението на нашия директор, разбирам защо той напоследък все по-яростно крещи, а тикът му още повече се засили. И, кажи-речи, всеки ден свиква съвещания.

От поредното съвещание на разширения актив на завода започна всъщност и тази, бих я нарекъл, трагикомична история. Вероятно не съм точен в изразите си, но вече казах — това е първият ми писмен разказ, късно ми е да уча писателския занаят, па съм и седнал да пиша не за да забавлявам преситената от сензации днешна публика, а да облекча душата си. Както оня бръснар от приказката да изкопая една яма, в която да извикам, че цар Траян има кози уши. Защото иначе ще се спукам от тая неизречена служебна тайна.

Аз съм един от главните участници в нея. Съвсем случайно, колкото и анкетната комисия да отказваше Да ми повярва. Извадиха ми душата да ме разпитват кой и какъв е бил човекът, седял до мен по време на съвещанието, от чужбина ли съм го довел и прочее. Пък аз го виждах за първи път. На разширените ни съвещания често присъствуват и хора я от министерството, я от някой по-горен комитет, чиито физиономии не винаги са ни познати, затова не ни е и правило друго впечатление, освен да ни накара да почнем да мерим думите си, когато срещнем в залата вперени в себе си непознати очи. А това, че този бе седял до мен, убеден съм, също е било случайно и да си призная — не ми беше особено приятно, защото заради него трябваше да се преструвам, че слушам внимателно тия все едни и същи спорове, които твърде малко ме засягаха. Моята работа беше извън завода.

Бях вече произнесъл многократно повтаряното си предупреждение, че пазарът се пренасища, че е необходимо да намалим цените и така нататък, и можех докрая на съвещанието преспокойно да си рисувам човечета, но непознатият ме притесняваше със странната си неподвижност. Беше облечен в някакъв широк, износен костюм, вратовръзката му бе неумело вързана и никак не приличаше на „лъвовете“ от по-горните инстанции, но понякога тъкмо в такова небрежно облекло се криеше някой съвсем едър лъв. Отгоре на всичко почна да ми задава и разни профански въпроси, наглед безобидни, а кой го знае какво криеше под тях. Най-напред ми пошушна в ухото така сладостно наивно, че ми разтуптя сърцето: