Любен Дилов: Бойте се от данайците

Намигнах му и аз съучастнически, пошепнах му да се скрие вътре и хукнах с колата към къщи, и му донесох най-хубавия си костюм, най-хубавата риза, изобщо всичко най-добро от гардероба си. Знаех, че ще му станат, защото фигурите ни са доста еднакви.

Пазачът бе се появил отнякъде, но не ме спря. В халето аз имам право да влизам, за да проверявам как се опакова готовата продукция. Попита ме само какъв е тоя костюм, дето го нося. Отвърнах му, че трябва бързо някъде да се преоблека, защото имам среща с чужденци, а той рече, че и на него му било писнало от тия посещения и че някой ден не можело да не стане някоя беля, като влизат толкова чужди хора в завода, ама де да видим!

Бях му казал да се скрие, а директорът все така гол-голеничък се разхождаше между сандъците и придирчиво ги оглеждаше от всички страни, сякаш се канеше да ги купува. Добре че никой преди мен не бе влязъл — щеше също така да се втрещи, както повторно се втрещих аз самият. Съвсем очевидно това не беше нашият главен директор. Когато въпреки голотата си се обърна към мен преспокойно с едно, бих казал, нечовешко безсрамие, аз забелязах нещо, което преди бе убегнало на деликатно извърнатия ми поглед: той нямаше нищо между краката си. Като манекените в конфекционните магазини. А допустимо ли е един директор, при това главен, да няма нищо между краката си? Па отгоре на всичко и в любовни приключения да се забърква?

И още други разлики ми се стори, че забелязах, но той бе издърпал вече дрехите от ръцете ми и дори кротко ме помоли да му помогна да ги облече. Ръцете ми трепереха.

— Не се безпокойте — каза ми той с абсолютно точния глас на нашия главен директор. Рекох си тогава за миг: Дали все пак не е той, а ние просто да не сме знаели, че няма нищо между краката си? — Законът не позволява да извършвам зло на човека. Не се безпокойте!

Но аз си се безпокоях, защото не знам такъв закон, който да забранява на директорите да вършат някому зло.

Така се изрази, а накрая дори ми изказа едно директорски властно „благодаря“ и ми даде да разбера, че повече не съм му нужен. Дори не ме помоли да пазя в тайна неговото конфузно премеждие, сякаш си знаеше, че аз и така ще се чувствувам задължен да не го разгласявам.

С това приключи и моето пряко участие в тази мистериозна история. Нататък ще разказвам само онова, което съм чул от другите участници или съм подразбрал от разговорите в анкетната комисия. И няма да ви описвам своите страхове, да не кажа ужаси, защото нито е нужно, нито е по силите ми да ги изразя художествено.

От халето за готова продукция директорът, изглежда, се е отправил съвсем уверено по дългогодишния си навик право в своя кабинет, пристигнал и с обичайното си едночасово закъснение след началото на общото работно време. Предполагам, че го правеше не от недисциплинираност, а за авторитет, защото вечер пък седеше там до късно. Секретарката му неприятно се изненадала, тя не го очаквала този ден и си била насрочила разни лични работи. Минавайки край нея, той й наредил веднага да се яви при него целият конструкторски колектив заедно с документацията за новия робот.

Секретарката се опитала да поинтимничи:

— Ей, ама нали уж заминахте снощи на доклад в министерството? И жена си ли все така изненадвате?

Той обаче не реагирал на шегата, застрашително се почесал по корема и наредил да му насрочи още три други съвещания в различните цехове. После се затворил в кабинета си, откъдето почнали да се чуват от време на време крясъците му по телефона.

И се зареждат чудесата. Само за около час време той така коригирал пред смаяните конструктори целия им недовършен проект, че се получавал някакъв робот не и от осмо, а може би чак от десето поколение. Те не посмели дори да гъкнат, защото пред очите им вилнеел някакъв конструкторски гений, който моментално намирал решенията и за най-сложните възли, пък всички знаели, че нашият директор има някакво съвсем мижаво инженерно образование. Защо бе крил досега тия си способности? Защо досега изобщо не бе се намесвал в работата на конструкторите, вместо само да ги ругае? Накратко казано: свършил работа, каквато целият отдел би вършил в продължение на година-две, стига изобщо да я свърши. И накрая великодушно им предоставил външното оформление. Искам най-модерния дизайн, рекъл им, вие по-добре знаете какво върви на международния пазар. Срок три дена. Слисаните конструктори едва се осмелили да кажат:

— Не можем за толкова.

Директорът понечил да се почеше по корема, но потушил гнева си, изгледал ги учудено: