Любен Дилов: Да нахраниш орела

Досега упорствувах да запиша сам впечатленията си и да ги предоставя на историята. Казвам „впечатления“, защото „спомени“ или „мемоари“ ще бъде неточно поради собствената ми неувереност в тях. Боях се да разруша създадените вече у хората илюзии, които може и да не се окажат илюзии. Толкова суетност ми е позволено да проявя — все пак аз съм единственият засега на Земята човек, който с в състояние да разкаже някакви свои впечатления от бъдещето, без да го обявят за шарлатанин или за луд. Нещо повече: комуто безусловно вярват. Тази вяра обаче нека си остане за сметка на вярващите, не желая да се смятам виновен за нея.

Като професионален изпитател на космически летателни апарати аз не умея много-много да говоря и съзнателно се пазя от съчиняването. То е особено вредно в работата на изпитателя. Космическият вакуум ме е научил да мълча. Ако много дърдориш там, той изпразва душата ти, както изсмуква въздуха от разхерметизираната кабина. Записката апаратура ми е служила винаги само за да диктувам техническите си наблюдения по време на пробните полети. Затова сигурно диктофонът ми прилича сега на зинал насреща ми звяр, в чиято гладна паст не намирам какво друго да хвърля, освен себе си.

Както в оная народна приказка, в която героят реже месо от петите си, за да храни орела, който го изнася от Долната Земя в Горната.

За мен — една благодатна тема за всякакви спекулации — бяха изпонаписани стотици трудове: психологически и философски трактати, драми и комедии, филми и мюзикъли. Изобщо хората са открили доста форми, за да удавят в приказки и най-сериозните си проблеми. Дърдорят дотогава за тях, докато им омръзне. Впрочем това е и един от начините за разрешаването им — да ги забравиш като стари шлагери във фонотеката си. И само аз като че ли още не мога да забравя колко много трябваше ние с Тюнин да отрежем от себе си за ненаситния търбух на човешкото любопитство.

Бяхме цяла дузина опитни изпитатели на космолети, поканени да станат „хрононавти“, но от тях само трима успяхме да упражним новата професия. Тя изчезна, преди да бе се създала окончателно, заедно с отказа да се лети само през времето. Младоците, които сега тренират, за да се промушват през време-пространството, отново си се наричат скромно, по гагарински, космонавти.

Транслацията във времето — както атомната енергия и генетическото инженерство някога — постави пред човечеството нови юридически, морални и философски проблеми от кардинален мащаб. Но докато генетиката го е изправила пред въпроса, в каква степен и от какви съображения то има право да се вмесва в организма на индивида, тук се касаеше вече за вмешателство в организма на целокупното човечество — от австралопитека до губещия се в мъглата на бъдещето хомо галактикус. Изобретателите, гениални учени, предугадиха това. Поучени от историята, те избързаха да създадат и прецедент, за да не се спори абстрактно. Оправдавам ги, защото и мен историята е научила, че човечеството никога не е могло да реши нещо важно в съдбата си, преди да си е разбило носа в него. Ние, първите трима хрононавти, капнахме като три капчици кръв от тоя нос, който милото човечество обича да завира навсякъде.

Много години опитите се правеха тайно от обществеността. Бяха й подхвърлили само теорията на откритието, за да могат хората все пак издалеч да се самоподготвят за последствията му. За щастие, не толкова тайната, колкото гигантските разреди енергия, необходими да се пробие тунелът във времето, пазеха опитния полигон от тяхното въодушевление. Ще пропусна теорията на транслацията, защото тя отдавна се изучава и в училищата. Първите опити по нея са били още безобидни и, общо взето, безвредни. Съвсем естествено те са били насочени във времето назад. Но и те вече са дали достатъчно поводи за яростна дискусия. Какво да се изпрати? Разбира се, вещи, но какви да бъдат, та хем да не предизвикат опасно вмешателство в хода на историята, хем да оцелеят, за да бъдат намерени?

Отначало е било лесно. Вещите са били изпращани само от няколко месеца до десетилетие назад, и безотказно са потвърждавали както теорията, така и работата на транслаторите. За да се усъвършенствуват обаче, да се уточнят параметрите, да се определи мощността на зарядите, съответствуващи на търсения отрязък от време, да се установи точната фокусировка, са били нужни стотици опити с хиляди и хиляди предмети, повечето от които са потънали безследно в бурите на миналите векове.