Любен Дилов - Да нахраниш орела

Предметите е трябвало да бъдат привични за хората на съответната епоха — металически съдове, оръжия и тем подобни, но по тях са поставяни отличителни белези, за да могат да бъдат открити. Защото не се ли намери предметът, не може и да се докаже, че е пристигнал на местоназначението си. Така например нашите учени са уверени, че „божественият“ щит на Ахил и непобедимият меч на нибелунга Зигфрид са се прославили толкова благодарение на създадената в работилницата на полигона особено здрава и некорозираща сплав. Въпреки тая сплав обаче те още не са намерени, та, за щастие, и красивите легенди още пазят непокътната своята поетичност.

Всяка седмица в продължение на две години гигантските спираловидни транслатори са изстрелвали стотина меча, шлемове, щитове, металически чаши и кани, идолчета, а цял екип от историци денонощно ги търсел в… каталозите на музеите. По време на теоретическите занимания с нас, първите хрононавти, имахме възможност и да се посмеем: Отива нашият човек в музея и пита какво могат да му кажат за еди-кой си бокал. О, въодушевява се музейният работник, това е особено ценен експонат! Бронзовата епоха в прехода й към желязото. Но вижте тези знаци тука! Само за тях са написани петнайсет студии, с двайсет хипотези. Тези шарки нямат нищо общо със стила на тая култура, а не успяхме да ги открием и в съседните култури. Очевидно са по-далечно влияние, което говори за…

Сигурно можете да си представите как биха зинали още тогава и музейният работник, и петнайсетте автори на студии, ако нашият човек би им казал направо, че тия шарки, както и целият предмет, са направени само преди няколко месеца, въпреки че техните, на археолозите, радиовъглеродни, калиево-аргонови и прочее методи съвсем точно са датирали бокала от седмия век преди новата ера.

Днес скандалът сред историците и археолозите, предизвикан от новото изобретение, вече се уталожи, макар да не липсваха дори и самоубийства. Двама професори и един доцент, които бяха изградили научната си кариера изцяло върху нашите предмети, посегнаха на живота си. „Посягането“ излезе, слава богу, повече демонстративно и също така измамно, та успяха да ги спасят. Не по-малко разочаровани бяха и привържениците на хипотезата за древни посещения на космонавти от чужди цивилизации. Рухна едно от най-силните им доказателства — известните бронзови статуетки, намерени преди два века и половина при разкопките на остров Хонда. Знаете ги — те приличат на облечен в чудноват скафандър космонавт. Бяха се оказали особено сполучливи за изстрелване във времето назад. Древните японци веднага им приписали божествен произход, благодарение на което доста парчета от тях са оцелели през трите хилядолетия. В музеите как да е преглътнаха горчивия хап, но частните колекционери бяха готови на убийства. Та и как да не тръгнеш на бой, когато тая статуетка, примерно, е стояла вече петдесет години на лавицата ти като семейна реликва, наследена от баща ти, получил я от своя баща, а той пък — от дядо си, знаменития някога етнограф и колекционер, а изведнъж ти покажат калъпа й на екрана на холовизора и да заобясняват, че тя току-що е произведена в специалната работилница на Института по хрононавтика!

Тия „малки“ скандали показват само трагикомичната страна на проблемите, родили се, когато в своя почти сляп устрем към покоряване на природата човечеството започна да си играе и с най-святото, с най-тайнственото нещо — с времето.

Помня общото заседание след приключването на теоретичния ни курс. Няколко дузини морски свинчета, птици и маймуни бяха доказали безопасността на транслацията за живия организъм, пропътувайки читави и бодри ту година-две назад, ту шест месеца напред. Запитаха ни уж открито, а всъщност доста подличко: Кажете сега, другари, как си представяте по-нататъшното развитие на това транспортно средство? Да, така го нарекоха, сякаш ставаше дума за нов вид всъдеход или за самолет-подводница. Тюнин пръв се хвана на уловката им. С усмивка, разбира се — тогава ние, бъдещите хрононавти, още можехме да се усмихваме в своята наивност:

— Аз съм готов да полетя — рече той и щеше да каже още нещо, но го прекъснаха делово:

— За коя епоха? — като че ли го питаха на гаровото гише за кой град иска място в аеробуса.

Тюнин се позапъна в ентусиазма си:

— Е, ще трябва тогава да поразровя учебниците по история, да видя коя ще си харесам. Щом така и така сте ги превърнали вече в нещо като модни журнали…

Читать дальше