Любен Дилов - Да нахраниш орела

Това ме накара да онемея за десетина повече от ценни секунди. Подканиха ме с убийствено великодушие:

— Може да запитате за някои неща. — Прозвуча като последното желание за осъдените на смърт в старите романи.

— Защо нищо не виждам?

— Понеже решихте да се върнете.

— Значи не ми позволявате нищо да видя — развиках се аз почти истерично. — Къде се намирам? Защо не мога…

— В карантинна капсула. Не сме ви обеззаразили, а вашите вируси не са безопасни за нас. На път сме за транслаторите. След седем минути е стартът.

Изкрещях:

— Искам да остана! — но ми отвърнаха повече от строго:

— Вече казахте решението си.

Мъчех се бързо да съобразя нещо в тая абсурдна обстановка. Сто сценария бяха разработили ония наши глупаци, теоретиците, за срещата ни с бъдещето, но такъв не бях чел. Все розови бяха, а тоя се оказа непрозирно черен. Това донякъде възвърна самообладанието ми, както пред непредотвратими опасности:

— Щом имате архивата ни, значи знаете и какво е станало. Защо тогава издевателствувате…

— Не издевателствуваме. Не си позволяваме да упражняваме насилие над волята на човека.

— Но Тюнин върнахте, без да го питате! Той умря, знаете ли…

— Не успяхме да го открием веднага. В архивата има часът на изстрелването, но още не знаехме, къде точно да го чакаме. Животни има на много места… — гласът се прекъсна сам или за да не издаде нещо, или да не отнема от моето време.

— Лъвове някакви видял… — рекох аз по-кротко, съобразявайки как да изтръгна повече информация, но в мозъка ми се блъскаха толкова въпроси едновременно, че не успявах да ги подредя по значимост.

— Мястото, където кацнахте, е резерват.

— Но щом в архивата… тогава вътре трябва да е и този наш разговор, защото нали аз…

Още преди да потвърдят, че са чели дори тия мои спомени, аз онемях за нови скъпоценни секунди от чудовищното прозрение, че сега всъщност се разиграва сцена, която вече се е състояла, че говоря неща, които вече лежат в някоя архива. Това смесване на времената може да подлуди и човек като мен. Добре, че и за полудяването се иска повечко време.

— Крайтън загина ли?

— Остана по свое желание. Здрав е.

Напсувах, както се е псувало години преди мене;

— Да върви по дяволите, така му кажете!

— Четири минути.

— И вие вървете по дяволите! — изкрещях аз, но веднага се опомних: — Щом имате транслатори, сигурно много по-добри, защо вие не пратихте хора, защо ни оставяте да гинем…

За пръв път в гласа прозвуча малко топлинка, но тя извря от краткия смях:

— Не сте ни интересни. Нали сте ни оставили пълна документация за времето си. Пък и така ще лишим от хляб всичките ви ясновидци и астролози.

— Но за какво… — забълвах аз въпросите си. — Какво ще ни посъвет… Все едно, откритието не може да бъде върнато, пак ще пра… А вие за какво си служите с не… или само ме баламос… Открийте лицето ми, искам да ви видя!

Така скорострелно говорех, за да печеля време, че не доизричах думите си. А отговорът бе един и пак така кратък и неумолим:

— Всеки наш съвет ще бъде вмешателство. Сами ще решите какво ще правите с транслатора.

Ослушах се в гласа — глас като глас, а сто години не са толкова много, за да се появят лесно забележими изговорни различия.

— Вие сигурно знаете вече…

— Знаем. Не си губете времето, Иванов!

— Нека се обади Крайтън! — потърсих аз последно потвърждение за истинността на тоя абсурден разговор.

— Ще ви струва още десет години.

— Не иска ли да се върне?

— Вече е невъзможно. Ще пристигне като разпаднал се скелет.

Подмолно се сдобрих с Крайтън — значи се е опомнил, а мозъкът ми използува сгодата да изхитрува:

— Пребиваването в бъдещето ли се отразява на субективното време или връщането? Какво е съотношението?

Не успях да надхитря никого:

— Сами ще го откриете.

Изхриптях обезсилен:

— Нищо ли няма да ми кажете, което да предам…

— Да не правите глупости, защото ние страдаме от тях повече, отколкото вие самите.

— Много сте любезни! — задъхвах се аз от внезапната си злоба. — Благодаря ви за сърдечното…

Прекъснаха ме равнодушно:

— Не се сърдете на истините, Иванов, не подхожда на професията ви. Прехвърляме ви на старта. Следвайте командите на автомата!

Дори едно „сбогом“ не ми казаха! Нещо ме понесе нагоре, наляво, надясно, изсипа ме от ковчега. Пред очите ми играеха вече някакви светлинки, но те, изглежда, си бяха мои — от злобата и от люлеенето след дългата неподвижност. Обади се друг глас. Металическият му тембър приличаше на кънтежа на автоматите, които командуват и нашите стартове. Подчинявах му се също автоматично, с дългогодишния си навик. Пък и за какво да внимавам повече? Щом и спомените ми вече са написани, ще пристигна жив. А ако бях останал?…