Любен Дилов - Хубавата Елена

Какво друго ти остава, освен да се засмееш, когато някой внезапно се преметне във въздуха, увисне като паяк с главата надолу и ти извика: „Човек зад борда!“ Особено пък, ако това е Акира, който продължава сегиз-тогиз жалките си напъни да ни разсмива.

Японецът чекнеше крака към тавана, шареше с ръце наоколо и все не успяваше да докосне нещо твърдо, за да застане в нормално положение — доколкото изобщо съществува нормално положение в безтегловността. Кълченията му изглеждаха убедителни в своята безпомощност, но тая клоунада бе твърде стара, та другите двама се ухилиха само на изненадващо нелепия му вик.

Трима души имаше на борда и тримата киснеха невъзмутимо в досадата на едномесечния съвместен полет. А и нарочно да искаше някой да „падне зад борда“, трудно щеше да му се удаде. Това не бе се случвало през всичките петдесет години космонавтика след Гагарин, та наистина можеше да хрумне само на японеца, започнал кариерата си на ония гигантски полукораби-полусамолети, които пренасяха товари през океаните.

Акира обаче не се задоволи с първоначалния ефект. Той продължи да сочи ту с ръка, ту с крак към левия илюминатор, разигравайки своите мореплавателски комплекси, въпреки че Санеев му каза: „Ха стига де!“. Гибсън уверено се придвижи на магнитните си подметки към него, за да му помогне да стъпи на пода. Той се опита да го хване за глезена, но японецът ритна отново в посока на илюминатора. После той докопа рамото на Гибсън, извъртя се и го блъсна към стената. Англичанинът едва не смачка носа си на стъклото, дръпна се с, едно полуужасено-полуневярващо „Аааа!“, безтегловното го вдигна на половин метър и го прати в обятията на японеца, така че сега двамата се преметнаха едновременно.

Антон разсеяно се залюбува на вече колективното им представление. Работили заедно цяла година ча Фобос, двамата често се бореха така, когато се чудеха как още да изразят радостта си, че се връщат на Земята. Всички филми бяха нзгледани, всички книги прочетени, всички игри изиграни по хиляди пъти, а спортните упражнения не носеха удоволствие, защото представляваха неотменима част от полетния режим. Уредите не регистрирваха нищо друго освен отдавна регистрираното по това утъпкано трасе, а Земята бе все още много далеч, за да улавят от нея други предавания, освен периодичните обаждания на базата.

— Ен… Ентъни! — изпъшка Гибсън, сякаш го зовеше за помощ в борбата, и тогава Антон съзря между разчекнатите му крака кръглия ирис на илюминатора. Той не беше черен като оттатъшния, а розовееше от фенерната светлина на Марс — все още по-близо до тях от Земята.

Някаква сянка трепна в дълбочината на стъкленото око, втренчено сякаш в кораба, не в космоса. Двамата го закриха при своите мятания, отново го откриха, когато англичанинът, напипал най-после стената, запълзя по нея заедно с кацналата на раменете му жълтокожа птица Акира. Сега окото бе станало точно толкова черно, колкото и дясното око на командната кабина. Но тая чернота беше друга — плътна и плитка, не беше пепитеният от точките на звездите десен на бездънното пространство.

Спокойно, рече си Антон, и бавно положи книгата във въздуха над креслото, за да не отлети нанякъде. И си го повтори още няколко пъти, докато пак така внимателно плуваше към илюминатора. Нямаше още паника у него, макар внезапната поява на някакво космическо тяло в такава близост, че да закрие целия илюминатор, да бе способна да предизвика и повече от паника. Откъде щеше да се вземе, когато наоколо нямаше нищо по-голямо от корпускулярна частица?

Японецът крещеше пискливо: „Човек е! Човек е, ви казвам, видях го!…“ Гибсън го надвикваше: „Стига си пискал! Де да беше човек!…“ — и правеше най-разумното: връщаше се с плувни движения към пулта за управление.

— По местата! — заповяда Антон, преди да се хване с две ръце за рамката на илюминатора.

Стъклото си оставаше плътно покрито. После чернотата се пооттегли. Около нея светна ореолът на марсовотв сияние в един широк и един по-тесен лунен сърп; предметът повторно се отмести, сега на другата страна, деформирайки лунните сърпове около себе си. Не, не беше предмет, залепил се просто за кораба и летящ с неговата инерциална скорост. Съвсем очевидно той притежаваше собствени възможности за движение, защото ту изпреварваше, ту изоставаше от кораба. А това бе чист абсурд за всеки познавач на околоземното пространство.