Любен Дилов - Хубавата Елена

— Що не се обаждате? — изписка внезапно японецът. — От един час ви викам…

— Спокойно — призова го един призрачно нахлул в кабината четвърти глас. — Спокойно! Какво има?

— Човек! Човек зад борда, жив човек…

— Корморан, пак ли ви тресе скуката? — позасмя се гласът. — Казвай какво има, че не си само ти в Космоса!

— Казах ти, човек зад борда! — нададе отново морския си вик някогашният презокеански щурман.

— Защо е излязъл? — не се разтревожи гласът. — Не можете ли да го приберете?

— Не е от нас. Друг човек…

— Дай ми Санеев — поразсърди се гласът. — Ще има наказание, да знаете! Омръзнаха ми просташките ви шеги! Знаеш ли колко е часът сега тука…

— Включи на образ де! — ревна японецът така силно, че самият му вик го вдигна нагоре и той увисна над апаратурата.

— Какво е това? — запита след малко гласът.

— Човек! — обади се и Антон от мястото си. — Не виждаш ли? Истински човек!

— Как така човек? Отгде ще се вземе? Че той изглежда и гол?

— Ако знаехме, нямаше да те безпокоим — каза по-спокойно командирът. — Ти ли си, Майрън? Събуди там когото можеш да събудиш и решавайте…

— Но по трасето няма други кораби — възкликна този, когото нарече Майрън. — Санеев, какво е това на люка? Пак ли номера?

— А най-вече не задавай глупави въпроси — сряза го командирът на кораба. — Събуди началствата, ти казах! Не можем да го държим така отвън.

— Че приберете го…

— Ама ти още ли спиш? Край на връзката! Акира…

Но японецът бе вече проявил съобразителността си. Предстояха им много извънредни предавания и енергията трябваше да се пести.

— Момчета — позадъха се пак Антон, когато японецът доплува до тях. — Момчета…

Почакаха го да зададе въпроса си, но въпросът му се съдържаше в самото обръщение и те също мълчеха, защото — какво да му отговорят? Гибсън измъкна от джоба си една тубичка, цръкна нещо в устата си, рече, преглъщайки:

— Ентъни, аз, братко, мисля да изляза.

— Какво ще правиш?

— Да му кажа „здрасти“, какво друго?

— Момчета — повтори Антон. — Момчета, няма как да откачим тримата едновременно, нали? И то по един и същи начин. — Той боязливо се обърна към екрана, където фигурата все така стърчеше, залепена със своите ръце-смукала за люка, и от време на време размахваше краката си в жабешки плувни движения. — Не сме и любители на научната фантастика, изобщо сме си трезви, разумни черноработници…

— Стига де, какво предлагаш? — загуби търпение англичанинът.

— Да помълчим пет минути, а?

Двамата го изгледаха, както се поглежда към умопобъркан, но той вече затваряше очи в надуваемото кресло, и те усетиха, че всъщност сами не знаят какво друго да направят сега, че и на тях им се ще да помълчат малко със затворени очи. След няколко минути Антон погълна с разширени зеници вкочанените им лица.

— Е?

— Какво „е“? — озъби му се Гибсън. — Казах ти вече!

Японецът едва-едва прошушна със синкави устни:

— Май наистина полудяваме! Почнах и гласове да чувам. Някой ми рече: „Моля ви, отворете ми! Не се страхувайте, идвам с добро“…

— На японски ли ти го рече? — попита Гибсън.

— Не знам — отвърна сериозно японецът.

— Ако гласът е бил женски, ще ти повярвам. Ти си доказан еротоман.

Антон се изсмя хрипкаво:

— И аз чух такъв глас, Томи. И ми рече същото. Още одеве го чух, затова ви накарах да помълчим пет минути, да проверя…

— Виж какво — искрено се ядоса доктор-инженерът Томас Гибсън. — От телепати и психопати ми е писнало на Земята, затова и отидох чак на Фобос. Какво искаш да кажеш? Че понеже аз не съм чул никой да ме моли да му отворя, не аз…

— Бъди спокоен, ако някой излезе, ти ще бъдеш. Въпросът е…

Позивният сигнал от базата ги накара да се разлетят из помещението като духнати от вятър перушини. Антон пръв се докопа до пулта, включи, познаха гласа на прекия ръководител на полета им, който се силеше да вдъхва спокойствие и увереност:

— Какво става, момчета? Дайте да видим…

— Нали имате снимките? — рече Антон.

— Нищо де, дайте нови!

Тоя глас все пак внесе малко ред на борда. Акира включи телевизионното предаване. Показа му най-напред целия команден сектор, за да го увери, че екипажът е налице, после пусна видеозаписа на заснетото досега, след което превключи външната камера на канала за Земята.

— Аз отивам — извика високо Гибсън, очевидно за да го чуят и в базата, да ги постави пред готово решение или пък да им покаже храбростта си.

И отплува към складовото помещение за скафандъра си. Антон не го спря. Нещо такова все трябваше да се направи, каквито и дълбокомислени предложения да им съобщяха от базата. Наоколо нямаше нищо заплашващо. Фигура някаква, гола и безпомощна, молеше за приют — това им показваха уредите, това им казваше и оня невероятен глас, прозвучал по още по-невероятен начин едновременно в руския и японския мозък. Разбира се, доколкото можеше да се вярва и на уредите, и на мозъците.