Любен Дилов - Хубавата Елена

— Това е прегръдка, Томи — развесели се Антон, приел окончателно версията за подхвърления робот. — Не се разплаквай. И не давай да те целува, може да има развалени зъби.

— Свързвам те с базата — обади се в шлемофона му Акира. — Шефът вдига па…

— Санеев — надвика го гневът ма Земята. — Нямате ли си друга работа, ами ни разигравате това театро? По програма сега…

— И това ли влиза в номера? — отвърна Антон. — Каза ли ти Акира, че го намирам доста безвкусен? Много ви е бедна фантазията…

— Бе вие съвсем ли сте полудели? Прекратете веднага играта! Изключете предаването, искате да останете без батерии ли?

— Добре де, щом не щете да си гледате театрото…

— Слушай, ти как разговаряш с мен? — изтъня гласът в шлемофона му, но веднага се пречупи от силно безпокойство: — Антон, здрав ли си? Всички здрави ли сте? Какво става с вас?

— Изключи! — ядоса се Санеев и японецът прекъсна телевизионното предаване, но по радиото израпортува:

— Тук Корморан, на борда всичко нормално. Имаме, както видяхте, произшествие. Засега не предвещава опасност. Следваща връзка в програмното време. Край!

На екранчето двете миниатюрни фигурки стояха замрели в нелепата си прегръдка, сякаш се канеха да прекарат така остатъка от дните си. Антон се ухили към японеца. Акира реши да му намигне, но месестнте азиатски клепачи не бяха създадени за това многозначно европейско средство за контактуване. И двата клепача само изтежко се притвориха, за да се разширят веднага отново към екрана.

Там непохватните пръсти на Гибсън сякаш брояха опипом невидимите ребра на черния им гост. Кибернетикът превъртя вариообектива и двамата видяха съвсем ясно как върховете на скафандровите пръсти леко потъваха в тая изненадващо мека, като същинска човешка плът чернота.

— От какво ли са го направили! — възхити се кибернетикът. — Просто невъобразимо! Ще ми се да го опипам и аз…

Пришълецът като че ли го чу и обърна баскетболната си топка право към обектива на вградената камера. От тази й страна също нямаше нищо — ни очи, ни нос, ни каквото и да било друго отверстие. Той освободи дясната си ръка от рамото на Гибсън и безпогрешно я насочи право към вратата на командната кабина.

— Иска да влезе — обади се прегракнало Гибсън.

— Той ли ти го каза?

— Ен, престани най-после! Какво те е прихванало? И моделно положение да е, длъжен си да го изиграеш, ти си командирът!

Това му подействува. Антон се размърда в станалия изведнъж твърде неуютен скафандър, насили се да съобрази какво да предприеме по-нататък. Толкова бързото вкарване на чуждото тяло в кораба бе вече нарушение на правилника, първата черна точка вече е кацнала на теста. Станалото — станало, в кабината обаче нямаше право да го пуска! А докога ще го държи в шлюза? Томи също не може да седи там до безкрай. В шлюза се намират достатъчно бутилки с кислород, но англичанинът щеше да грохне от изтощение. Пуснеше ли въздух в шлюза, за да прибере Томи — втора черна точка, загдето не е обеззаразил камерата с всичко в нея. Почнеше ли с обеззаразяването, Томи трябваше да преседи там още два-три часа. Другият вариант бе да изтегли въздуха и от командния сектор, да прибере Томи, а после да обеззаразява целия кораб, но пак не се знаеше дали роботът ще си остане кротко в шлюза, или, какъвто е пъргав, пръв щеше да нахълта при тях. Да, моделното изпитание или номерът, както продължаваше да го нарича въпреки бездарието си не бе лесен за разиграване! Изискваше още на този си етап решения, които винаги можеха ла бъдат оценени като грешки. Не се знаеше и какво още ще им поднесе роботът, щом е толкова съвършен, но сигурно нямаше да спре до едно просто посещение. Положително е заложено в програмата му и нападение или поне опит да бъде овладяно управлението на кораба от чужда сила. В най-добрия вариант ще им дърдори или пише нещо неразбираемо, та да ги изпита как биха се държали при една първа среща с извънземни същества…

— Казвай де, ей, Ентъни! — изкънтя шлемофонът му. — Докога ще кисна тук? Целият се усмърдях.

Антон погледна хронометъра. Изтичаше вторият час, откак англичанинът бе излязъл в шлюза. Понита съчувствено:

— Напика ли се?

— Май че да — троснато отвърна Гибсън. — Само не мисли, че от страх! В началото наистина повярвах, че е от друга цивилизация. А тоя проклет скафандър, филтрите ли не абсорбират, към шлема ли пропуска, ама наистина ми смърди. Освен ако тоя гумен робот…

— Забравяш физиката — рече Антон, все още безпомощен да вземе каквото и да е решение. — Във вакуум си, няма как да стигне миризмата до теб.