Любен Дилов - Хубавата Елена

Антон напълни могъщите си гърди, за да затисне с въздух ужаса, бликнал в стомаха му, да не го пусне да се изкачи до главата. Обърна се. Гибсън бе фокусирал вече екрана на външните камери към левия борд. Една длъгнеста черна фигура стърчеше в студената му сивота, сякаш забита с главата в хълбока на кораба. Тя безспорно имаше крайници и те, черни и тънки, много приличаха на голи негърски крака. В следващия миг фигурата увисна край кораба и тримата видяха, че тя има и ръце, едната от които замаха съвсем по човешки, само че немислимо по-бързо и рязко, отколкото би си позволил разумен човек в свободното пространство. Въпреки това движението й не се отрази на положението на тялото. После ръката отново се отправи към илюминатора. Антон я видя през рамо, а и тримата я чуха да чука по стъклото. Това, естествено, си беше чиста халюцинация. Гибсън изруга, японецът пропя нещо на своя неразбираем японски.

— Командирът на тоя кораб няма ли най-после да каже нещо? — рече англичанинът. — Иска да влезе, дяволът. Ни повече, ни по-малко!

Антон седна до него, но се задъхваше твърде недостойно за един толкова прославен космонавт. Гибсън, поел част от работата на японеца, управляваше доста сръчно вариообектива на камерата и фигурата изпълни сега целия екран. Осветено през илюминатора от тяхната собствена светлина, тялото лъсна с гумена чернота. Съразмерно в пропорциите си, съвсем човешко тяло, чиято глава не се виждаше добре, защото все още бе залепена за илюмннатора. Човекът не беше дори в скафандър, а сякаш в обикновен леководолазен костюм.

— Кажете, другари — рече Антон и това никак не приличаше на началото на обикновените им съвещания, а на обикновена безпомощност.

— Връзка с базата — изхриптя японецът над свързочната апаратура и отдавна вече я търсеше, но скоро нямаше да я получи. — Корморан вика база „Гагарин“, Корморан вика „Гагарин“…

Двамата гледаха лъскавата човешка фигура, впила се като пиявица в кораба им.

— Спят ли тия говеда! — изпъшка Акира и добави нещо на японски, което също не прозвуча в мелодиката на японската любезност.

— По-кротко! — рече Антон и най-после се размърда в привичната си, тромава от безтегловното, но с това внушаваща повече спокойствие деловитост. Премести се пред радара, който не улавяше тялото, защото бе прекалено близо. Провери изправността му, педантично заопипва с невидимите пръсти на вълните околното пространство. Нищо! Както вчера, както онзи ден, както през целия полет до Фобос и обратно — нищо! Добре, налетели са на труп, макар че никому на Земята не е известно по това трасе да с загивал човек. Добре, да речем, че тоя труп, кой знае как може и да се движи в разрез със законите на свободното падане в пространството, но защо радарът все пак не го е уловил, когато са го наближили или когато той ги е наближил? Защо не бе ги стреснал със звуковата си аларма?

— Сигурно е от друга цивилизация! — изсмя се почти истерично Гибсън и отново смени обектива на камерата, за да виждат цялата фигура на фона на целия борд.

— Виж, за това не се сетих! — изръмжа Антон.

— Спят! Спят идиотите — изписка японецът. — Не дай си боже, човек да изпадне в истинска беда!

— По-голяма от тая аз лично не мога да си представя! — рече Гибсън и прибави неизменната си, твърде еднообразна английска псувня.

Руският и английският бяха официалните езици в международната програма за усвояване на Марс и спътниците му, но тримата си служеха повече с английския, защото японецът владееше слабо говоримия руски.

Антон смогна да се усмихне:

— Нервите, момчета! Томи, ако чуя още една псувня… Както виждате, не се кани да пробие кораба.

Фигурата наистина не вършеше досега нищо друго, освен да се държи с едната ръка, кой знае как, за гладката обшивка на космолета, а с другата да им помахва търпеливо от време на време. Но ето че направи и нещо повече: отблъсна се от илюминатора, изчезна и от екрана. Англичанинът трескаво я последва с камерата, улови чифт крака, които преспокойно се разхождаха по кораба и изчезнаха зад билото му, като явно се пазеха да не се оплетат в мрежата на антените. Той включи отвъдната камера, но докато я фокусираше, една по-черна от Космоса сянка закри десния илюминатор.

— Еее, не! — закрещя като в припадък англичанинът. — Ощипи ме, Ен! Шамар ми удари, ръгни ме в ребрата…

На екрана за външните камери фигурата плуваше досущ като водолаз, който спокойно опипва корпуса на потънал кораб. Накрая се спря точно там, където се намираше изходният люк.