Любен Дилов - За Иван, който искаше да излезе

Той не реагира, но терасата ми отвърна с нов смях, а този отговор бе за мен по-важният.

Иван прекара навън около два часа и сам пожела да се върне. На повечето хора бе омръзнало да го гледат така неподвижен и безмълвен, та го посрещнаха неколцина. Аз имитирах радостно съчувствие:

— Как беше?

— Великолепно! Благодаря за удоволствието!

Неговото вечно приветливо спокойствие можеше да вбеси човек, но и аз имах още коварство в запасите си.

— Забеляза ли някаква разлика?

— Каква разлика?

— Ами… научно било доказано, че принципно е все едно дали си затворен в космически кораб или скафандър с двигатели и автономно поддържане. Разликата била в площта и че в скафандъра си сам.

Той весело ме ръгна с юмрук в гърдите.

— Виж, за това май си прав!

Погледна часовника си и се отправи към своето работно място. Аз викнах подире му:

— А, знаеш ли какво е казал един древен мъдрец? Е, добре, приятелю мой, ти ще разбиеш с главата си стената на своята килия, но какво ще правиш в съседната килия?

Той само позабави крачка, докато ме изслуша, и не отговори.

Цели двайсет бордови денонощия го дебнах да видя какво още ще се случи с него, но той си живееше както преди, кротко и ненатрапливо, а на двайсет и първия ден отново ми се изтърси в кабинета. Стои и се усмихва приветливо.

— Здравей, втори! Нека пак да изляза, а?

— А бе ти луд ли си? — подскочих аз.

— Не — отвърна той кротко. — Току-що минах през диагностиката. Можеш да провериш. Този път обаче без въже. Знам, че не е задължително…

Изревах му да ми се маха от главата с неговите идиотщини и изтичах при капитана, който също се разтревожи сериозно. Защото, ако първия път можехме да проявим великодушие, да си поиграем на демокрация и да се позабавляваме с едно чудачество, повтарянето му щеше да заприлича на провокация спрямо всички ни. Никакъв спектакъл по същия повод, колкото и остроумен да е, нямаше да помогне. Напротив, обратен ефект щеше да даде! Ами ако започнеха всички да искат да излизат, когато им скимне?! Какво щеше да стане с дисциплината и духа на кораба, без които никога нямаше да стигнем нашата цел?…

Капитанът повика лекаря. Обяснихме му мотивите на решението си и го задължихме да го изпълни при пълна тайна. Щяхме да сервираме готовия факт на астропилотския съвет чак след десет денонощия, на редовното му заседание. Формулировката гласеше: Понеже психическата аномалия, появила се у Иван, е непозната на наличните ни диагностични уреди, а може да се окаже заразителна, налага се той веднага да бъде изолиран за срок, който допълнително ще бъде уточнен.

Да, понякога са необходими и подобни малки заговори!

Съпроводихме го двамата с лекаря. Иван не подозираше нищо, защото бяхме го помолили да провери състоянието на химическите криопротектори в анабиотичните вани. А там го блъснахме в обятията на предварително програмираните роботи, които веднага го приспаха и се заеха със замразяването му.

Двамата с лекаря чакахме в преддверието на камерата, зад дебелата стъклена стена. Кой знае защо и тук в тавана бе монтиран репродуктор, макар че на ония, които спяха ледения си сън, едва ли ще им е до съобщения. Сега репродукторът изпълняваше над главите ни:

Можех да се гордея — моята песничка още беше на мода.

© Любен Дилов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1300]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:32