Любен Дилов - За Иван, който искаше да излезе

Е, справял се бях и с далеч по-сложни положения, с истински и всеобщи психически кризи съм се справял, но тук много ме смущаваше нелогичността на това шантаво хрумване у един уж нормален човек. Вън действително нямаше нищо освен космическия вакуум, в който корабът сякаш лежеше неподвижно въпреки чудовищната си скорост. За какъв дявол бе му притрябвало да излиза, след като всичко интересно наоколо можеше да се види добре само през очите на камерите и радарите?

И сега съм убеден в правилността на решението си да инсценирам всичко така, че да го представя откъм комичната му страна. Изградих от излизането на Иван шумен и смешен спектакъл, очаквайки, че него, скромния и тихия, това ще го принуди да се откаже. Той обаче само изскърца със зъби, и то като че ли неволно, когато ми рече:

— Благодаря ти за усърдието, втори!

Аз нахално се захилих насреща му.

— Няма защо, това ми е задължението. Надявам се, че скафандърът ти се харесва. Прощавай, може би е малко ярък, но нали трябва да те виждаме добре, в случай че нещо… Какъвто си неопитен…

Бях наредил да боядисат автономния скафандър — от ония, най-големите и най-тежките, дето са предназначени да влизаш в тях чак в кратерите на вулканите — в палячовски крещящи цветове. В светещи цветове бе нашарено и въжето, с което щяхме да го вържем, та уж да не изостанел от кораба.

Всеки ученик би ми викнал да не го правя на глупак с тия оправдания, защото и в абсолютно черен скафандър да е, пак ще го виждаме на радарния екран, а във вакуума, след излизането си от люка, той по инерция щеше да се движи успоредно на кораба, без да изостане на сантиметър от него. Иван обаче само кимаше занесено на наглата ми подигравка.

Не му казах обаче, че в шлема на скафандъра бе вграден специален детектор, който щеше да ни предава мозъчните ритми на инженера, а въздухоподаването и самият шлем бяха снабдени с допълнителни секретни закопчалки, които не позволяваха те да се отварят ръчно. Знаеше ли човек какво още можеше да хрумне на тоя тип, макар и да нямаше вид на самоубиец! Отгоре на всичко го карах всеки ден да минава през диагностичния кабинет, но Иван изтърпя безропотно всичките унижения и насмешки.

Ето така нещо, което се случваше толкова често и за което не научаваха повече от двама-трима специалисти — някой да излезе навън, за да поправи антена или да почисти от запрашване външните камери, — аз превърнах в панаир. Но не бях ли прав, кажете: не е ли подозрително някой да иска да излиза навън ей тъй, без никаква работа?!…

В обявения час специално назначен от мен екип от десет души (за нещо, което всеки можеше да извърши и сам!) весело изрита през люка грамадния, втрещяващо шарен скафандър, който имаше толкова много автономни системи, че всъщност сам представляваше един малък космически кораб. Свободните от наряд хора бяха се събрали на панорамната тераса, а останалите можеха да се забавляват с необикновеното зрелище на служебните си екрани. Пръснатите из целия кораб репродуктори на системата за аварийни радиосъобщения, която досега не бяхме употребявали, изпълняваха композираната по мой текст от синтезатора-компютър весела песничка с рефрен:

И бързаше, бързаше той да потегли,

а нямаше, нямаше накъде…

Хитроумно разположени камери и огледала превръщаха нашата панорамна тераса в илюзорно открит балкон към Космоса, от който сякаш не те делеше дори и стъклена преграда. И шареният скафандър изглеждаше така близо, че човек се изкушаваше да се наведе от терасата и да го хване за крака.

Излетял силно от ритника на техниците, Иван бе опънал като струна въжето след себе си. След първите смехове и глумливи коментари зачакахме да видим какво ще предприеме, но той досадно дълго лежа неподвижен, преди да се завърти около собствената си ос, използвайки опората на въжето. Навярно искаше да се полюбува и на срещуположния край на Вселената, макар той да изглеждаше огледално еднакъв за професионално нешколуваното око.

— Добре ли се чувстваш? — запитах го аз високо по личния си радиофон, та да чуят всички разговора ни. Канех се да подхвърля още някоя и друга смешка. Иван ми отвърна любезно:

— Отлично! Благодаря! Но моля да не ми говорите повече, защото ми пречите.

Пречели сме му! Та какво правеше той — нищо?! Лежеше и гледаше. Като че ли не можеше да направи същото и с много по-голям успех от терасата, и по бански гащета, ако искаше! Рекох коварно приятелски:

— Прощавай, Иване, няма вече! Пропуснах само да ти кажа, че единия резервоар в шлема съм зареди с кафенце, третата тръбичка отдясно. Дано да не съм го направил прекалено сладко.