Дмитрий Биленкин: На човека е присъщо…

Омайващо, прекрасно, почти забравено небе! Разтвори се и ги прие след еднообразието на Космоса, където има само звезди и мрак, след дългото заточение — вихрушки, светли облаци, отблясъци на море, зов на твърдина. От блесналите в илюминаторите лъчи лампите помръкнаха. Да се загасят, по-скоро да се загасят тези жалки заместители на слънцето! Нека истинска, пропита с въздух светлина нахлуе във всяко кътче, да изпъди и последната сянка.

Хората се щураха насам-натам, споглеждайки се с недоверчива, радостна усмивка. Така са излизали от катакомбите. Така излизат и от Космоса.

Обзети сякаш от нетърпение, затракаха експрес — анализаторите. Има кислород, може да се диша, има вятър, който ще облъхне лицата, има вода и зеленина, съвсем като на родната планета.

Свердпин хвърли бегъл поглед нагоре, където застиваше виолетовата далечина на напуснатия Космос. И бързо сведе очи. Не бива да си спомня, не бива.

Ето я наградата за всичко. Един след друг се спускаха долу автоматите — разузнавачи. Предаваните от тях холограми за чуждия свят изпълниха целия екран. Бял пясък край море; степ, над която се реят птици; отъпкана от животни пътека… Както на Земята. Почти както на Земята. По-ярко, отколкото на Земята.

Лавина от цифри в екраните на анализаторите. Температура, налягане, влажност, радиация… Апаратът се задави и млъкна: смилаше органиката. Бактерии, треви, вируси, насекоми, спори, фитонциди, окапали листа…

Хората чакаха, вълнуваха се. С нетърпение и надежда. Поспаднал бе предишният безгрижен възторг. Лицата се съсредоточиха.

— Добро не чакай…

Всички трепнаха. Разбира се, пак Фьокин — единственият, който не се зарадва, когато видяха небето.

— Ти си песимист! — нахвърлиха се върху него. — Не грачи без време!

— Какво? — Фьокин изпука с уста, устните му се изкривиха. — Дощя ви се без скафандри да се поразходите, а? Истински въздух да подишате? Ах, момчета, момчета… По-добре не се надявайте на хубаво.

— Защо? — запита Свердлин.

— Защото — вече сериозно отвърна Фьокин — трябва да се предвижда най-лошото. Тогава няма да се разочаровате, ако най-лошото се сбъдне… А най-приятната радост е неочакваната. Както виждате, моят песимизъм ви обещава повече щастие.

— Не — поклати глава Свердлин. — Не. Аз очаквам от тази планета всичко и очакването ми носи радост. Срам ме е да призная, но дори очаквам да се осъществи моята малка заветна мечта. Да открия тук такова кътче, каквото няма дори и на Земята, но каквото често ми се присънва. Уединено езеро, цялото на светли и тъмни ивици, нежен пясък под босите крака, стройни, извисяващи се до небето дървета, топло време, тишина…

— Носталгия — строго забеляза лекарят. — Присънва ти се нашенско езеро сред наши ели. На Земята колкото щеш такива места.

— Но навсякъде палатки, вили или плацове за реалети.

— Или комари — добави Фьокин.

Звънна сигнал и спорът бе забравен, защото следваше информацията. За вируси и животни, за дървета и птици, за цветя и микроби. За живота, който във Вселената е много по-голяма рядкост от гения сред хората.

— Маски — разнесе се с облекчение шепот. — Само маски!

Автоматите се презастраховаха. Малко по-други бяха белтъчните вериги тук; състояха се от други аминокиселини, но разликата бе незначителна и това реши всичко: чуждият живот не можеше да бъде вреден за хората. Даже маската бе само предпазливост, можеха да се откажат и от нея.

— Е, Фьокин, сега защо не се радваш?

Нищо не им отвърна. Дори яркото тукашно слънце, не жълто, а бяло, не можа да заличи мрачните сенки по лицето му.

Започна спускането. С рев и грохот космическият свредел прониза атмосферата. Светкавици раздираха небето. Пукаше нагрятият въздух. И дълго след кацането не стихваха гръмотевиците.

„Със сила превземаме планетата — помисли си Свердлин, — мощта на нашите милиони киловата. Като вражеска крепост. Нищо, всичко ще се успокои.“

Наистина всичко се успокои. Вълните в езерата стихнаха, отлетяха обрулените от урагана листа, отново се разтвориха цветчетата. Корабът стоеше сред изгорено голо място, стъпил на могъщите си титанови опори. Границата на пожарището ги отделяше от света на чуждите дървета и треви.

Това не можеше да се избегне. Така изискваше инструкцията — да се стерилизира почвата в зоната на кацането. Да се превърне в пепел. Да не се допусне никакви плевели да оплетат опорите. Излишна предпазливост? Но иначе корабът просто не би могъл да кацне и в деветдесет и девет от случаите този недостатък бе достойнство, това се потвърждаваше и от инструкцията.