Дмитрий Биленкин - На човека е присъщо…

Нощ смени деня, измина и тя — локаторите неуморно опипваха околността. Нищо. Всичко, което е могло да избяга, бе избягало, а което не е могло, бе загинало. Нищо не се приближаваше към изкуствената пустиня, нищо не смущаваше покоя. На десетки, стотици, хиляди километри от кораба, проверявайки отново и отново всичко, стояха на пост автомати. Там кипеше живот и по антените на един от тях някакъв паяк вече бе изплел паяжина, сякаш автоматът бе обикновено дърво.

Само разумът е способен да реагира на нахлуването на чуждоземни, но тук нямаше разум, а природата приема еднакво безразлично и метеорита, и звездолета.

Понякога вятърът довяваше до кораба освен миризмата на изгоряло, и мириса на особени цветя и треви, но засега го усещаха само уредите, които безстрастно разпределяха мириса на компоненти: безвреден, безвреден, безвреден…

Все пак мирисът им пречеше да спят, защото хората знаеха, че го има.

Милиарди късчета нова информация: най-после бе отменена и последната забрана. Утринна роса бе паднала дори и на пожарището, и изгревът на слънцето завари хората на път. В гората пееха птици. Ръцете инстинктивно изключиха мотора на всъдехода; притихнали, хората седяха и слушаха. Над дърветата се подаде бялото слънце. То изпращаше в зенита лъч, който трептеше като забита в небето кристална стрела.

— Да тръгваме — каза капитанът.

Започваше дългият експедиционен ден. Всъдеходът пълзеше по сините коренища, разтваряше шумящите треви, заобикаляше мочурищата на блатата, подплашваше шестокраки животинчета с кафяви замислени очи. Изкачваше стръмни склонове, разравяйки почвата, и нова, несмущавана от нищо шир сменяше предишната.

После хората излязоха от всъдехода, стъпвайки неуверено по пружиниращата покривка от червеникав мъх. Бяха облечени в леки костюми и само маските ги отделяха от всичко, което ги заобикаляше. Можеха да се наведат и да погалят с длан невиждани от никого цветя; можеха да вдигнат глава и да оставят процеждащият се между листата лъч да гали челата им; можеха да легнат по гръб; можеха да вървят не само по права линия… Дреболия, но колко много означаваше тя за тях след милиардите крачки по правите коридори на звездолета. Непривично им се струваше дори това, че токовете на обувките им затъваха в почвата. Поразително усещане след равния корабен под! Забравили бяха най-простото: че въздухът може да мие тялото с лекия си гальовен полъх, че хладината на сянката граничи с пека на слънцето; дори че съществуват ями… Някой падна, защото краката бяха отвикнали от неравната почва. Падналият пръв се разсмя, след него и другите. Как може да се загубят такива навици и да се наслаждаваш на нещо, което преди не си забелязвал, нито ценил!

Бяха леко опиянени, усещанията също могат да опияняват — формулите предупреждаваха, че ще бъде така. По дяволите формулите! Планетата е гостоприемна, достъпна от полюса до полюса, те са млади и животът е прекрасен!

Има време, ще успеят всичко да свършат. Изследванията могат да почакат, хипотезите ще почакат. Това е тяхната планета! А ти за какво си се замислил, Фьокин?

… Забавно е всичко това. Най-после го постигнаха. Много мъки им струваше, но го постигнаха. Тук наистина не е лошо. Може да се каже, че сме щастливи. Но нали и на Земята се стремяхме да постигнем същото щастие. Само че по-бързо. И без такива трудности. Без дългогодишно отказване от простите земни радости. Без риск, в края на краищата. Да ловиш риба при изгрев слънце и ей такава разходка по чуждата планета всъщност са равноценни от гледна точка на удоволствието. Тогава какво сме постигнали?

… Победа, унили песимисте, победа! Работата не е в количеството, а в качеството. В невъзможното, което направихме възможно. Пораснахме с една глава. Това е! Заякнахме, станахме по-уверени. По-добре почнахме да разбираме себе си. Повече знаем и повече можем. Върхът за алпиниста не е самоцел, дори и той да мисли така. Завземат се не физически висини, а духовни. Без това няма растеж, а там, където няма растеж, започва движение назад и над нас се затваря капакът на ковчега. Тази птица в небето, и тя разбира, че животът е движение. Как се премята, как чертае кръгове над нас… Перата й са истинско чудо: лазур и злато! Страхува се от нас, но ние я привличаме. Всичко неизвестно привлича, защото опасността е там, където е неизвестното, и за да живее, тя трябва да знае. А тя явно иска да живее.

Птичката сви криле. Лазурът и златото блеснаха на слънцето, зачу се вик, и преди още хората да се опомнят, в гърдите на Свердлин се заблъска трептящата жива топчица. Ужасен, той я отпъди, топчицата падна в краката му, потрепна и затихна.