Дж. Селинджър: Човека, който се смее

Обектът на този безподобен експеримент пораснал и възмъжал, но главата му останала с крушовидна форма, съвсем плешива, а под носа вместо уста зеел огромен овален отвор. Самият нос пък представлявал сраснали, слепени за лицето ноздри. Затова, когато Човека дишал, страшната, безрадостна паст под носа му се разширявала и свивала — така поне си представях аз — като някаква огромна вакуола. (Вожда по-скоро ни показа нагледно, отколкото да ни опише, как е дишал Човека, който се смее.) При вида на чудовищното лице на Човека, хора, които не го познавали, падали в несвяст. А познатите му го избягвали. Колкото и да е чудно, разбойниците не го гонели от свърталището си — той само трябвало да прикрива лицето си със светлочервена маска от макови листа. Маската не само спестявала на разбойниците неприятната гледка — лицето на техния храненик, но благодарение на нея те винаги знаели къде се намира той: по разбираеми причини с нея той вонял на опиум.

Всяка сутрин, гонен от самотата, Човека, който се смее, се прокрадвал (той стъпвал леко и грациозно като, котка) в гъстата гора около разбойническото скривалище. Там той си намирал приятели: кучета, бели мишки, орли, лъвове, змии-боа, вълци и какви ли не още зверове. Освен това там той свалял маската си и разговарял с тях с мек звучен глас на собствения им език. На тях той не им изглеждал уродлив.

(На Вожда му бяха нужни два месеца, за да стигне до това място на разказа. Но оттук нататък, за голяма радост на команчите, той стана много по-щедър в пускането на „подлистниците“.)

Човека, който се смее, владеел до съвършенство изкуството да подслушва и много скоро научил най-съкровените тайни на разбойническия занаят. Но тези похвати му се видели твърде прости и той незабавно създал своя, много по-сполучлива система. Отначало рядко, а после по-често той започнал да обикаля из Китай и да върши обири и грабежи, а понякога и убийства — но само при крайна необходимост. Много скоро неговите хитро скроени престъпления, в които той проявявал изключително благородство, му спечелили обичта на простолюдието. Колкото и да е невероятно, побащимите му (същите онези разбойници, които първи го тласнали по пътя на престъплението) узнали едва ли не последни за неговите подвизи. И когато узнали, побеснели от завист. Една вечер, мислейки, че са успели да го упоят и той спи дълбок сън, те се изредили един след друг край леглото му и забивали поред ножовете си в завитото с одеяла тяло. Оказало се, че жертвата е майката на главатаря на разбойниците — една крайно неприятна, свадлива вещица. Тази случка така наострила разбойниците, жадни за кръвта на Човека, който се смее, че накрая той се видял принуден за заключи цялата шайка в един дълбок, но много добре обзаведен мавзолей. От време на време те успявали да се измъкнат оттам и му създавали известни неприятности, но въпреки това той нямал желание да ги избие. (Наред с всичко друго Човека, който се смее, беше и милостив и тази негова черта просто ме вбесяваше понякога.)

Скоро Човека, който се смее, започнал да минава китайската граница и да ходи в Париж, където, въпреки своята скромност, обичал да дразни и скандализира с гениалната си изобретателност Марсел Дюфарж, световноизвестен детектив, човек охтичав, но много остроумен. Дюфарж и неговата дъщеря (очарователна, но двулична девойка) станали най-злите врагове на Човека, който се смее. Те много пъти се опитвали да му устроят капан. От любов към спорта Човека, който се смее, обикновено давал вид, че се е хванал, но после изчезвал безследно и по нищо не можело да се разбере как е избягал. Само понякога той оставял хаплива прощална бележчица в парижката канализационна мрежа, която незабавно бивала предавана на Дюфарж. Семейството на Дюфарж губело невероятно много време в шляпане по парижките канали.

Скоро Човека, който се смее, натрупал най-голямото лично богатство в света. По-голямата част от него той подарил анонимно на монасите от един местен манастир — скромни аскети, посветили живота си на дресировка на полицейски кучета. Останалата част от богатството си превърнал в диаманти, които изпращал в изумрудени касетки на дъното на Черно море. Личните му нужди не били никак големи. Хранел се изключително с ориз и орлова кръв и живеел в скромна къщурка с подземно стрелбище и гимнастически салон, разположена на бурния тибетски бряг. С него живеели четирима предани до смърт другари: един сладкодумен вълк на име Чернокрил, едно мило джудже на име Омба, един монголец-великан на име Хонг, чийто език бил изгорен от бледоликите, и една приказно красива девойка евразийка, която от любов, макар и несподелена, към Човека, който се смее, и от постоянна тревога за живота му понякога дори проявявала склонност към престъпление. Човека, който се смее, им давал своите заповеди иззад черен копринен параван. Дори на Омба, милото джудже, не се разрешавало да вижда лицето му.

Читать дальше