Дж. Селинджър: Човека, който се смее

Когато слязохме от рейса, Мери Хъдсън се лепна за нас. И съм сигурен, че когато стигнахме до бейзболното игрище, на лицата на всички команчи се четеше една и съща мисъл: някои момичета хич не се сещат кога е време да се пръждосват вкъщи. Като капак на всичко, когато, аз и един друг команч хвърляхме монета, за да видим кой отбор ще играе пръв, Мери Хъдсън изяви желание и тя да участва в играта. Отговорът беше повече от ясен. До този миг команчите просто гледаха с недоумение тази фуста, а сега очите им засвяткаха от възмущение. Но в отговор тя се усмихна. Това внесе известно смущение. Тук се намеси Вожда, при което пролича добре прикриваната досега способност да се обърква при известни обстоятелства. Той отведе Мери Хъдсън настрана, за да не го чуват команчите, и, както изглежда, се опита да й поговори сериозно, разумно.

Но накрая Мери Хъдсън го прекъсна и всички команчи я чуха да вика:

— Но много ми се играе! И аз искам да поиграя!

Вожда кимна и отново започна да я убеждава. Посочи й игрището — подгизнало, цялото на дупки. Вдигна една бухалка, за да й покаже колко е тежка.

— Няма значение — долетя до нас ясно гласът й. — Отнякъде си съм дошла чак в Ню Йорк, че и на зъболекар, и на не знам какво… Ще играя и толкоз!

Вожда пак кимна и се предаде. Той се приближи бавно към мястото, където чакаха Смелите и Воините — двата наши отбора — и погледна към мен. Аз бях капитан на Воините. Той ми напомни, че моят централен нападател е на легло и предложи на негово място да играе Мери Хъдсън. Отвърнах, че мога да мина и без централен нападател. А Вожда изрева: „Какво искаш да кажеш с това, твойта…“ Аз се втрещих. За първи път чувах Вожда да псува. Но което е най-лошото, забелязах как Мери Хъдсън се усмихна насреща ми. За успокоение грабнах камък и го запратих в едно дърво.

Ние започнахме първи. В началото централният нападател почти нямаше работа. От мястото си на първа база аз хвърлях сегиз-тогиз поглед назад. И всеки път Мери Хъдсън ми махваше весело с ръка. Беше надянала бейзболна ръкавица, каквато носи само хващачът. Като рече, че ще я сложи и я сложи. Ужасна гледка.

Мери Хъдсън биеше девета в нашия отбор. Когато й обясних това, тя направи гримаса и каза:

— Добре, тогава побързайте!

И ние действително взехме да бързаме. Дойде и нейният ред. По този случай тя свали коженото си палто и бейзболната ръкавица и застана на своето място по рокля — тъмнокафява рокля. Когато й подадох бухалката, тя ме попита защо е толкова тежка. Вожда напусна съдийското си място зад подавача и се приближи обезпокоен. Каза й да опре края на бухалката на дясното си рамо.

— Ето — отвърна тя.

После й каза да не стиска много силно бухалката.

— Няма — отвърна тя.

После й каза да гледа право в топката.

— Ще гледам — отвърна пак. — Пази се сега!

И с мощен удар Мери Хъдсън отби първата изпратена й топка, която профуча над главата на левия краен. Това беше отличен удар и Мери Хъдсън веднага мина на трета база — просто изведнъж.

Изумление, страхопочитание и накрая радост бяха чувствата, които ме обзеха едно след друго, подир което погледнах Вожда. Той като че не стоеше зад подавача, а по-скоро плуваше във въздуха над него — толкова беше щастлив. Минала на трета база, Мери Хъдсън ми махна с ръка оттам. Аз също й махнах. Дори да исках, не можех да се възпра. Да оставим настрана сполучливия удар, но тя умееше не по-зле да ти махне с ръка от далечното си място. До края на играта всичките й удари с бухалката бяха сполучливи. Но кой знае защо, първата база някак не й се нравеше и тя не се задържаше там. Най-малко три пъти се промъква на втора.

В поемането на топката съвсем я нямаше, но ние вече така се бяхме разиграли, че не обръщахме внимание на това. Струва ми се, че би могла да играе много по-добре, ако поемаше и връщаше с каквото и да било друго, но не и с тази ръкавица. Ала тя решително не искаше да се раздели с нея. Не, каза, толкова е миличка.

В течение на около един месец тя играеше бейзбол с команчите един-два пъти седмично (очевидно в дните, когато идваше на зъболекар в Ню Йорк). В някои дни посрещаше рейса навреме, в други — закъсняваше. Понякога говореше като картечница в рейса, друг път просто седеше и пушеше своите цигари с филтър. Когато сядах до нея в рейса, усещах мириса на чудесен парфюм.

Един ветровит априлски ден нашият Вожд, след като ни взе както обикновено в три часа на ъгъла на Сто и девета и Амстердам, подкара на изток по Сто и десета улица и после пое обичайния път по Петото авеню. Косата му беше измокрена и вчесана гладко, а вместо коженото яке носеше палто и аз естествено предположих, че днес Мери Хъдсън ще бъде с нас. А когато подминахме входа, през който обикновено влизахме в парка, вече бях сигурен в това. Както се полагаше, Вожда спря рейса на пресечката между Шестдесета и Седемдесета улица. И за да ни мине по-лесно времето, възседна наопаки седалката си и пусна ново продължение на „Човека, който се смее“. Помня тази част до последната подробност и трябва да я преразкажа накратко.