Вера Борисова - Мъжът, който се давеше

Просто беше щастлив да отстрани от полезрението си мръсотията и проклетото чувство на безнадеждност. После обаче видя времето навън. Картината не му помогна да се отърси от печалното си настроение. Навън валеше дъжд. Но не дъжд, такъв, какъвто обичаше, а от онези гадните дъждове. Хубавият дъжд е този, който плисва изведнъж, за момент потапя всичко наоколо, а когато само след миг се отдръпне, остава ухание на свежест и чистота. Този дъжд не беше от хубавите, а от ленивите. Стичаше се така повече от ден и сякаш нямаше намерение да се оттегля, а да продължи с монотонния си терор вечно. След ленивите дъждове не миришеше на свежест, а на самота. По дяволите, наистина миришеше на самота!

Мъжът се почувства толкова нещастен, че дори вече не виждаш нищо пред себе си. Натрапчивото леко, но настойчиво потропване на този дъжд по прозорците го беше накарало да излезе и тази вечер. Това проклето потропване сякаш казваше: „Сам, сам, сам, сам…“ Ако можеше поне да не повтаря това „сам“ непрекъснато, може би просто щеше да остане незабелязан дъжд, но той го повтаряше. Проклет дъжд!

Когато мъжът най-после се осъзна, видя, че беше вперил поглед в една от многото образували се локви по мрачните, сиви улици на града. Беше локва като локва. Най-обикновена. Не от тези, в които като дете се взираше, защото небето се оглеждаше в тях, не от тези. Беше сива, градска локва, каквато обикновено никой не забелязва, докато някой идиот не мине през нея с колата си и не те олее с мръсната й дъждовна вода. Стори му се много дълбока локва. Господи, тази локва май наистина беше много дълбока! И тогава проклетото подсъзнание пак се обади: Ето колко дълбока е самотата, колкото една сива, градска локва! Вярно наистина! Не много дълбока, но достатъчно, за да се удавиш в нея. Да се изгубиш в сивотата й.

— Колко е дълбока самотата?

Мъжът вече не пиеше от чашата с меденото, стоплящо уиски. Беше страшно съкрушен, може би от великите открития, които току-що му бяха хрумнали. Май се давеше, сигурно се давеше, и с още по-голяма сигурност — никой на този свят не би си мръднал пръста, за да го спаси от удавяне. Ето какво, по дяволите, означава да си самотен, да бъдеш сам! Стоиш си там и се давиш, докато цяла тълпа хора си пият кафето на брега и дори не поглеждат към теб. Нито за миг. О, може би все някой ще обърне поглед към теб. Може би някоя нагримирана, грозновата леличка, която ще се изсмее презрително и ще отвори страхотен разговор със събеседничката си за горкичкия човечец (имайки предвид теб). Но да ти подаде ръка, защото се давиш — НИКОГА! Защото тя все пак е човешко същество, а те правят така — проявяват съчувствие. При това винаги го правят отдалече, да не би да се заразят с нещо, ако се приближат.

Мъжът почувства, че му се повдига от всичката тази помия, наречена — общество. Знаеше отлично, че стои на метри от това общество, че се дави и то няма да направи нищо. Обществото. А може би се давеше в задушаващата прегръдка на това изродено общество? Беше уморен за поредната битка, която го очакваше. Затова предпочиташе да си стои далеч. И колко далеч се чувстваше наистина. Толкова далеч, че му се доплака.

Та той плачеше!

Това пък каво означаваше? И понятие нямаше защо се разплака, само че в следващия момент отново осъзна поредната истина. Вгледа се в прозореца, там се оглеждаше безднадеждното му изражение, а по лицето му се стичаха няколко сълзи. Ето колко е дълбока самотата — колкото тези нещастни сълзи!

Мъжът седеше сам на масата си в бара и се давеше. Давеше се в чашата си с уиски, в грозната пропаст на живота, каквато представляваше този бар. Давеше се в сивите локви наоколо, давеше се в собствените си сълзи!

— А ще мога ли някога да изплувам отново и да усетя слнецето на живота?

Проклето подсъзнание, защо сега мълчиш? Отговори на един мъж, който се дави!

© Вера Борисова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1687]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47